Съвременните развити общества, от една страна, се разкъсват между противоречията, които поражда бързото развитие на технологиите и съответното повишаване на стойността на младите професионалисти. От друга страна, в определени слоеве на обществата възрастните хора разполагат с власт, ресурси и съответно – контрол. Със своите решения те могат да действат като спирачка за нормалното развитие на обществото. Противоречието между генерациите понякога се снема много трудно. Модернизационният процес, който протича неравномерно в различни слоеве на макрообществото и на етнокултурните групи, поражда допълнителни дистанции и напрежения.
Съвременните миграции от България след 1989 г. дадоха ход на един феномен, който наблюдаваме повече от 25 години. Поколения работещи българи отгледаха и продължават да отглеждат децата си дистанционното. Работейки извън страната, те поверяват грижата по отглеждане и възпитание на наследниците си на своите най-близки родственици в България. Под дистанционно родителство или също наричано трансродителство се разбира упражняването на родителски контрол от мобилните българи от разстояние и основно чрез съвременните средства за комуникация – телефонни обаждания и скайп, докато децата са поверени на преките грижи на своите баби, дядовци и близки в България. В западната литература терминът се използва, когато в семейството по една или друга причина отсъства поне единият от родителите, като обикновено се свързва с разведените двойки. Възприето e да се употребява и когато единият или двамата родители отсъстват поради работа извън мястото на уседналост на семейството. Миграцията за доходи (Remittance-led migration) води до разделяне на съпрузи, деца и родители, които изграждат транснационални домакинства. Отвъд причиненото страдание, това разделение и съпътстващите го чувство за несигурност имат съществени последици за бъдещата стабилност на членовете на транснационалното семейство. Темата за изоставените в родината деца на мигранти е нова. От около две десетилетия изследователи на миграциите, етнолози и социолози работят по нея. Според изследване децата на мигрантите не са пасивни жертви на решенията на своите родители, а пълноправни и активни участници във вземането на решения, преразпределянето на семейните роли, и същевременно самостоятелни в житейските си избори. На всекидневно ниво трансродителството се изразява в регулярни разговори по скайп или фейсбук, няколко пъти в месеца разговори по телефона, изпращане на дребни подаръци и суми по заминаващи за България познати и очакване на завръщането им с някоя и друга нова снимка на детето/децата.
Литература
Антова, С. Българската миграция в Кипър и трансродителство. – Българска етнология, № 3, 2013, 351–367.
Guencheva, R. Long Distance Relationships: Children and Migration in Contemporary Bulgaria. – Ethnologia Balkanica, 2010, 49–71.
Castañeda, E., L. Buck. Remittances, Transnational Parenting, and the Children Left Behind: Economic and Psychological Implications. – The Latin Americanist, December 2011, 55, 85-110.