В различните части на страната са разпространени различни названия за стопана: стопан, сайбия, наместник, стихя, домакин, дедо, домошар, чувар и др.
В народните вярвания всяко място – къща, нива, село, извор и т.н. – има свой стопан. Особено устойчиви са представите за стопан на къщата – дух покровител на дома, неговите обитатели, имота и добитъка. Ако вампирът е душата на мъртвец, недостигнала до отвъдния свят, поради неспазена погребална обредност или грешен живот, и останала на земята като зъл демон, то стопанът е неговата протвоположност – той олицетворява душата на починал виден и праведен прародител, който пази семейството от беди.
Стопанът се явява най-често в образа на змия, която живее под прага на къщата или под огнището. Види ли се змия в дома или двора, тя не трябва да се убива, в противен случй някой от семейството ще почине. Често самата поява на стопана се свързва с предстоящо нещастие. Когато булка влиза в новия си дом, тя маже прага и огнището с мед и масло, за да умилостиви стопана и да бъде добре приета. Срещат се и представи, според които стопанът е описван като старец с дълга бяла брада, който живее на тавана (например в Родопите и Гоцеделчевско). Той се грижи за здравето и благополучието на всеки член на семейството, помага жените да раждат лесно и децата да растат здрави, да е здрав добитъкът и плодородна земята. Когато е гладен, съобщава чрез тропане по тавана. Тогава се прави т.нар. „стопанова гозба” – коли се кокошка за курбан, меси се хляб и от тази храна и малко вино се оставят на тавана. На големи празници (Коледа, Гергьовден, Великден) стопанът също се кани символично на трапезата. Ако не му бъде приготвена и оставена храна, той може да се разсърди и да донесе беди за дома – болести, градушка и дори смърт.
Вярванията в съществуването на стопан са залегнали и в строителната обредност. При строеж на нова къща внимателно се избира мястото на строежа. За целта вечер се посипва пепел на съответното място, а сутринта по отпечатъка се гадае какъв е стопанът на мястото. За да бъде спечелен, е нужно същото животно да се заколи за курбан. Курбан се коли и при поставяне на основите на дома – кръвта на животното трябва да изтече от дясната страна на основния камък, а костите или черепът често се зазиждат в основите. Курбан се прави и при влизане в новия дом или когато човек е отсъствал дълго време и домът е стоял празен. В тази връзка съществува представата за зле разположените към хората стопани на изоставени постройки, наричани пущина.
Близък по функции до стопана е таласъмът. В образа на това демонично същество някои етнолози съзират свидетелство за древен обред по принасяне на човек в жертва, за да се подсигури устойчивостта на даден строеж – мост, чешма, черква или джамия. Според тази интерпретация, по-късно се появява идеята, че човекът може да бъде заменен от неговата сянката, схващана като отражение на душата. Затова строителите измервали с конец нечия сянка и вграждали този конец в основите на постройката. След 40 дни вградената сянка се превръща в таласъм, а човекът умира. Таласъмът се явява на мястото и го пази толкова време, колкото е било определено да живее човекът. Той не е злонамерен към хората, освен ако не бъде предизвикан във връзка с пазителските си функции.
Освен на къщата, са познати и стопаните на ниви, лозя и т.н., които ги бранят от градушка, наводнения, пожар и др. В Източна България наричат този стопан синорник или межник. В Северозападна България устройват ежегодно празник с курбан в чест на този стопан – т. нар. оброк. Също така при оран в първата бразда се заравя парче от обредния хляб и част от закланата кокошка (или петел), както и първото боядисано великденско яйце. Стопанът на нива може да се явява като смок или като човек – отдавна починал прочут родственик или родоначалник на рода.
Стопанът на село се заселва още със заселването на самото село. Той обитава извори, кладенци или вековни дървета. Явява се в образ на много голяма змия, змей, млад мъж на кон, кросно и др. Той брани селото от беди, бие се с чумата, за да не влезе в селото. Но ако е недоволен от хората, може да ги накаже. В негова чест се организира общоселски сбор, когато се коли курбан. Всеки взима от курбана и занася у дома си.
Някои изследователи приемат, че с християнството функциите на стопаните се поемат от християнските светци, които стават покровители на смейството (празникът светец, служба), но също и оброците се обричат на определен светец, а съборът на селото много често съвпада с храмовия празник.
Често срещана, особено в Родопите, е вярата, че всеки водоизточник има свой стопан. Най-често той се явява в образа на голяма змия, но може да бъде и красива жена. Широко разпространена е практиката да се оставя паричка или конец, когато се ползва даден водизточник – своеобразен дар за неговия стопан. Човек трябва да внимава да не обиди стопана, защото той може да го накаже – водата да го пререже и да го разболее. Ако е ядосана, змията може да изпие и пресуши извора, кладенеца.
Широко разпространено и все още актуално е вярването, че заровеното имане има наречен стопан, който го пази от грабители. За да разберат какъв е стопанът и каква жертва трябва да му се принесе, за да може безопасно да се изрови имането, иманярите посипват пепел на съответното място късно вечерта. Какъвто отпечатък се появи сутринта в пепелта, такъв курбан иска пазителят на имането. Ако стъпката е човешка, значи се иска човек за жертва. В този случай етиката забранява разкопаването, а ако търсачът на имането все пак не се съобрази и сам разкопае имането, скоро след това намира смъртта си.
Литература
Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Т. 2. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 1996, 532–536.
Георгиева, Ив. Българска народна митология. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2013, 333–345.
Маринов, Д. Избрани съчинения в 5 тома. Том 1, част 1, Народна вяра. София: „Изток-Запад“, 2003, 308–309, 322–324.
Троева-Григорова, Е. Демоните на Родопите. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2003, 74–107.
Троева-Григорова, Е. Стопан. Таласъм. – В: Митология на човешкото тяло. Антропологичен речник. Георгиев, М. (съст.). София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016, 311–314.