Представите на традиционния българин за света. Градината

В много култури светът се осмисля като съставен от видима и невидима част. Видимият свят е изграден „тук“, т.е. на земята за живите, а невидимият е „там“, „на онзи свят“, където са раят, адът или изобщо задгробният свят, населявани от мъртвите или техните души. Невидимите части на света човекът конструира чрез въображението и знанията си за реалния живот. Най-общо подобни представи има и българинът от традиционното общество. Той осмисля „онзи свят“ като частично структурно подобие на видимия, чиито обитатели и материална среда са различни. Сред отликите между „този“ и „онзи свят“ е ландшафтът и свързаната с него градина – една от най-старите материализирани форми на производство, позната на земеделските култури. В традиционните български представи градината е свързана и с природата, и с културата, и с храната, и с естетиката, и с труда, съзиданието и кражбата.

 В реалния свят хората изграждат градината. За целта българите използват водоснабдени места, които са добре огрени от слънцето. По-старото местоположение на българската градина е извън очертанията на селището, където са нивите, лозята, близо до обичайните траектории на овчите стада, покрай естествени (извори, потоци, реки) и изкуствени водоизточници (водни резервоари, корита/вади). Това местоположение е общопознато и запазено до днес в по-малките селища в България. За да се отдели градината от необработените зони и за да се предпазят плодовете ѝ от посегателства, тя се огражда със стобор (плет). В това пространство българинът отглежда част от своите основни хранителни суровини – зеленчуци (фасул, зеле, праз, зеле, репи, алабаш, цвекло, лук, чесън, чушки, домати, краставици), подправки (джоджен, мерудия, копър) и някои треви (лобода, лапад, щир, коприва). В градината може да има и овощни дървета, но по-често те са в обработваемата (главно по синорите) или необработваемата част от землището.

Към ХVІІІ-ХІХ в. градината се измества към двора на къщата (до тогава в него са разположени само постройки за обработка на хранителни суровини, за съхраняване на храни и фураж, за отглеждане на животни), като се разполага в частта пред къщата, схващана като представителна. Дворната градина е изцяло отделена от околното пространство чрез оградата на двора, като близо до нея или до къщата се посаждат овошки. Ако условията за напояване са добри, в предната част на двора се пренася и производството на зеленчуци. Върху малка площ, съвсем до къщата, започва и организирането на нов елемент – цветна градина, изпълнена с вечнозелени и цъфтящи растения, описвана като „разкошна, прекрасна с много рози“. Цветната градина се развива във възрожденския град и се превръща в една от най-коментираните части на българския традиционен двор. От XIX в. насам българите вече осмислят дворната градина като постоянен белег от комплекса къща-двор, дори и като знак за собствената си национална идентичност.

Връзката на градината с труда (предимно женски през традиционния период), знанията и възможностите на човека, започва от нейното пространствено отделяне от природата и достига до събирането на нейните плодове и оживяването ѝ. Тук се произвеждат „садива“ и „стари култури“, които задоволяват жизнените потребности, оформят образа на традиционната българска кухня и се възприемат като резултат от съчетанието между човешкия труд и Божественото благоволение. Допълването им с овощните насаждения и цветята в двора на къщата оформя българската представа, че градината на човека е „райско място“, където хората изпитват наслаждение – тя е винаги оградена, част от социализираната територия на селището и комплекса къща-двор, изпълнена с цветове, аромати, материи, звуци и форми, създаваща естетична атмосфера на покой, наслада и хармония.

Според новозаветните представи раят е разположен на небето. В средата му стои Божият престол, от който се излива „река от водите на живота”, а по нейните брегове расте дървото на живота. Средата на Рая е изцяло изпълнена от прекрасната градина – оградена, затворена, в която може да се влезе само през специална врата, пазена от херувим с огнен меч. Представата за ограждането и затвореността на Рая, добре запазена в много култури, насочва към възприемането на неговото пространство като градина-оазис, миниатюрен отделен и затворен микрокосмос.

Синонимията и връзката между образите на Рая, градината и небето са сравнително добре запазени в традиционни представи на българите. Повсеместно райското пространство се мисли за оградено и непристъпно, където новопристигащите души влизат само, ако Св. Петър, който държи ключовете от портите му, открие името им в тефтерите си. През ХІХ в. на места българите вярват, че раят има земен изход (Ломско, Ловешко). В края на века те определят Рая като „много хубава градина“, разположена „на небето“ (Ломско), където живеят Господ и светците (Сакар). Тя е „с всякакви цветя и дървета, с чешми и извори, дето е вечна пролет и я осветлява едно много голямо слънце. В рая се чуват хубавите песни на ангелите, каквито и най-хубавата музика не може да свири“ (Търновско). В средата ѝ има „едно големо дърво“ (Ломско), „златовърхо“, „среброклоно“ и с „буен кошер“ в корена (Ловешко), по чиито листа се стичат мед, масло и мляко (до това дърво има и друго, негов антипод, „по листата на което тече катран“ – Ловешко). В цялата райска градина има „най-различни хубави миризми“ (Тетевенско), изобилие от цветя (всякакви, сред които се откроява босилекът), зрели и благоуханни плодове (всякакви или специално ябълки, дюли, грозде), вода. В българските описания на райската градина зеленчуците и подправките, познати от реалната градина, не се упоменават специално.

Повсеместно се вярва, че божествено сътворената райска градина съществува без да е необходимо човек да участва в нейното поддържане, че трудът е занимание, чуждо за населяващите я праведни души, че в нея праведниците само седят (на трапези, под дърво), слушат песни, разхождат се и си почиват. Всичко необходимо за човека изобилства без край в ясно структурираната и винаги оградена райска градина. В нея цари вечно плодородие. Тук божественото съзидание е създало прекрасни и невъобразими за живите цветове, благоухания, материи, звуци и форми, изградило е за праведниците райска атмосфера на вечно блаженство, покой, наслада, красота, радост.

Новозаветните представи не локализират ясно Ада, но го определят като противоположност на Рая с неговите блажени усещания. Най-устойчивата черта на адското пространство е връзката му с огъня. Адът се осмисля като „огнена пещ”, „езеро огнено и сярно”, „огнено море”, а във Византия и като бездна, „огнен поток” – все асоциации на Ада с огъня и горещината за разлика от антипода му райската градина с нейните вода, прохлада, покой.

В традиционните български представи адът също не е точно позициониран. Понякога той се въобразява като тъмно, мрачно пространство – той е „дълбока пропаст“, „бездна“, където единствената светлина идва от пламтящия огън. Според други представи той е още „огнено море“, „вечен огън“, „студен лед“. Вярва се, че в Ада се чуват писъци, там царства сатаната, а дяволите (бесовете) са усърдни палачи и пазачи – очевидно те поддържат неговата затвореност и невъзможността грешниците да го напуснат самоволно, но като цяло представите за структурирането и ограждането му са откъслечни. Единични средновековни податки насочват към вероятната връзка на това място с градината – „Сатанаил също се опитал да сади свой рай, като краде дървета от бога, които засаждал в рая. За тази постъпка Бог го прокълнал да почернее и да приеме името дявол”. Макар и рядка към традиционния период все още косвено се открива връзка между Ада и природата. Според отделни вярвания в него има „желязно дърво с железни куки за окачване на хората за нозе, езици, а червеи и змии разяждат телата” – това дърво е вероятен антипод на райското, чиито метални измерения насочват към вечно мъртвата градина (природа) там, където липсват слънцето, топлината, светлината, водата, водоизточниците.

Повсеместно Адът се свързва и с представите за труда, дело на душите, който няма съзидателен характер, а е мъчително, тежко и безкрайно наказание за изкупване или изплащане на вина: например тези, „които са крадили чужди овце, гъски и т.н., те постоянно събират вълна, перушиня и т.н., които ветерът пак ги раздухва“ (Ломско). В традиционните представи за християнския ад, образът на градината напълно липсва, а представите за останките от природа и неспирния труд насочват към вечността и неотменимостта на страданията на грешниците.

В традиционния български мироглед съществуват и остатъци (митологични, фолклорни, главно в епоса и вълшебната приказка) от архаични дуалистични представи за задгробния живот. Те насочват към топоси, описвани като своеобразни подобия на реалния свят и някога схващани като местообиталища изобщо на мъртвите. Под влияние на християнството представите за тези места постепенно се видоизменят – пребиваването на душите на покойниците е отнесено към пространствата на Рая или Ада, а самите места започват да се свързват само с митологични персонажи (различен тип демони).

Към традиционния период местоположението на маргиналните топоси е доста неясно. То е „в тъмен облак”, „ни на земя, ни на небе”, „някакво море или гьол” (с. Чоба, Мраченик, гр. Съединение, Пловдивско). Етнолозите го определят като гранична ивица във времето и пространството, която разделя онзи от този свят, която е паралелна и много близка до този свят, но е ясно отделена и от него, и от местообиталището на душите на праведниците. Освен че в граничното пространство има влага, вода и лека светлина, то се определя и като „студено“, „мръсно“, „кално“. Ландшафтът изключва културна намеса – там растат труднообработваеми дърветата (бук) или такива със „студена и дебела сянка“ (дъб, орех), храстите са с остри и твърди бодли (шипка, къпина), понякога вечнозелени (имел, бръшлян), има миризливи блатни треви като „саз, бучамúш“ (с. Чоба, Мраченик, гр. Съединение, Пловдивско), диви плодове, гъби. Всички тези елементи, които не са част от земната и райската градина, както и от пространството на ада, определено насочват към дивите форми на природата. Интересно е, че и трудът е непознато занимание за обитателите на маргиналните топоси. Често те са посочвани като крадци на вещи от света на живите хора – става въпрос главно за овощни плодове (най-хубавите ябълки, круши, череши, вишни, най-едрите зърна грозде), но не и градински зеленчуци и лютиви подправки (специално чесънът е не само типичен за храненето на живите, но и основно средство за отблъскване на демоните).

Градината заема специфично място в космогоничните представи на традиционните българи. На „този свят“ тя винаги е част от пространството, усвоено от човека, свързана е с неговия труд, площта ѝ е оградена и заета от основни хранителни суровини и цветя. Раят се въобразява като градина, сътворена и оградена от Бога, с идеализирана природа, място на блаженство, в което трудът липсва напълно. Адът се осмисля като затворено място, където няма природа или тя е мъртва, а човешкият труд е вечна мъка и наказание.

Литература

Аверинцев, С. Рай. – В: Мифология, Илюстрованный энциклопедический словарь. Санкт-Петербург, 1996, 580-582.

Аверинцев, С., В. Афанасьева. Ад. – В: Мифы народов мира. Энциклопедия. Т. І. Москва, 1980, 36-39.

Вакарелски, Хр. Етнография на България. ІІІ издание. София, 2007.

Георгиева, Ив. Българска народна митология. София, 1993.

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Маркова, М. Градината в този и в онзи свят според представите на традиционния българин. – В: Традиционална естетска култура. Т. VІІ ВРТ. Жунић, Др. (съст.). Београд-Ниш, 2014, 35-54.

Михайлова, Г. Маскирани ли са маскираните персонажи в българската народна традиция. Монографии 1/МИФ. София: Нов български университет, 2002.

Градинка, с. Горни Пасарел, Софийско, заснел Хр. Вакарелски. 40-те год. ХХ век. ИЕФЕМ – АЕИМ, арх. № П 2388

 

 

Градина и селски изглед, с. Бели Искър, Самоковско, заснел Хр. Вакарелски. 40-те год. ХХ век. ИЕФЕМ – АЕИМ, арх. № П 832