Представите на традиционния българин за света. Храната и храненето

Традиционният българин осмисля света като триделно пространство – небе, земя, подземен свят, които са ясно разделени. Всяко ниво се обитава от определени същества. На небето живеят Бог, архангелите, ангелите, светците, душите на праведните покойници. На земята са хората, дивите и питомните животни и растения, а подземното пространство (някои етнолози го определят и като маргинално) – се населява от различни митологични същества, настроени като цяло негативно към хората, сред които има плътоядни вампири, болести, самодиви, вили, русалки, орисници с облик на жени, животни и наподобяващи животни, като змията-стопан, смока и други. Редица етнографски сведения, включително съхранените в Народописния архив на ИЕФЕМ при БАН, показват, че българинът осмисля обитателите на трите нива на света съобразно социалните им позиции и характеристики, като често ги разграничава според тяхното хранене – един от най-архаичните знаци, използвани от митологичното мислене във всички култури.

Стандартният еталон се задава от хората, които спазват моралните норми и живеят на земята, във видимия свят.

Храненето на хората протича в определени части от пространството и времето. Първото място е стаята с огнището – най-усвоената и сигурна част на дома. Тук стои софрата (синия, трапеза) – винаги почистена, в ежедневието тя служи единствено за хранене на домашните, а когато не се използва, е обърната и закачена на стената. Ако поради естеството на работата си хората се хранят на полето, нивата или в дюкяна, те винаги сядат далече от смет и нечистотии, на сравнително равно място (близо до течаща вода, върху трева), постилат кърпа (месал) и отгоре нареждат храната си.

Обикновено българите се хранят между изгрева и залеза на слънцето. Някои вярвания съдържат реликти, които насочват към ограничаването на консумацията на живите хора, тъмнината (часове, календарни периоди), съня и връзките между тях. В Пиринско през Поганите дни, т.е. периодът между Игнажден/ Коледа и Йордановден/ Ивановден, рано се вечеря и ляга, като не се става нощем да се пие вода. В края на XIX в. в Царибродско мислят, че изобщо „не бива да се яде на мръкване или по тъмно, защото тогава ядат бедняците“. В по-късни сведения от Централна Северна България се отбелязва, че „не се ляга за сън докато другите ядат, защото никой не е по-голям от хляба”, че „в постелята не се яде и върху трохи не се спи, че ще сънуваш лоши сънища и ще се сбъднат, ще сънуваш змии“. За ограничаване на консумацията във времето говори и сведение от началото на ХХ в., записано в Самоковско – нощем водата е „заспала и не е хубаво човек да я пие“ и за да не му навреди, той трябва да разклати съда или да отсипе от него преди да отпие. Сред най-честите апотропеи при излизане по тъмно от дома и „срещу нагазването на опасно място или среща“, посочени от Д. Маринов, са чесънът и хлябът, а на много места се вярва, че не трябва къща да замръква без хляб.

Процесът на хранене на хората има и ясна социална рамка. Според по-стар вариант, запазен към първата половина на XIX в. и отбелязан от Л. Радева, „мъжете се хранели сами“, жените – след или едновременно с тях, „но на отделна софра“, а децата – изцяло „отделно от възрастните”. Към началото на ХХ в. ежедневното хранене продължава да протича групово, но организацията му вече е променена, като сътрапезниците спазват йерархия – всеки член на семейството (домакинството) заема място според пола, възрастта, състоянието си (имуществено, обществено). Събирането на всички е задължително и никой не се храни сам; изключение най-често са малките деца, които често запазват отделната си синия, болните, старите хора, родилките, които също ядат сами. Началото и краят на целия процес са ясно фиксирани, човекът е едновременно хранител и хранещ се, всеки сътрапезник консумира толкова, колкото му се полага, а лакомията се смята за грозна и срамна. Главната храна е квасеният хляб, носител на символиката на храната изобщо, останалата част от менюто заемат ферментиралите блюда (тестени и млечни произведения, зеленчукови и плодови туршии) и напитки (безалкохолни, алкохолни), солта, оцетът, лукът (чесън, праз, люти чушки); блажното рядко се използва. В представите, съхранени в етнографските материали, именно тази организация се възприема като нормалния еталон, който общността следва и който я сплотява.

Според традиционните български представи обитателите на небесния свят могат да идват на земята, сред хората, а посещенията им са пряко свързани с консумацията. Д. Маринов пише: „Дядо Господ живее на небото. Но някога е бил и на земята… Дядо господ и сега слиза на земята, преобразен на старец. Той дохожда късно вечерта, хлопа на вратата и се показва като чужденец, пътник от далеко и моли да го приемем да пренощува. Тая къща, дето го приемат, той благославя, а тая, дето не го приемат, той проклина. Ето защо много е добро никога да не връщаме, когато дойде някой пътник в къщата ни, за да пренощува… Па не само вечер, но и денем дохожда дядо господ, затова трябва всякога да посрещнем, да нахраним, да нагостим и изпратим пътник, който ни дойде в къщата”.

Когато пребивава в света на хората, Господ заема почетното място на тяхната трапеза. На същото място сяда и гостът, когото българинът винаги кани независимо кога е влязъл в къщата му. Идващите по тъмно коледари, възприемани като земните вестители на Бога, също се поканват да влязат вътре в дома и се даряват в стаята с огнището до наредената трапеза. Еманация на нощната консумация в календарния цикъл е трапезата на Бъдни вечер, осмисляна като място, на което живите, душите на мъртвите праведници и Бог са сътрапезници.

В ежедневието и в обредността Господ, гостът и коледарите винаги са обект на грижи от човека – всеки ден и на всеки празник той кани, гощава и изпраща Господ от трапезата си, както и винаги споделя сложеното на нея с госта и коледарите. Съхранените представи сочат, че точно тези отношения се възприемат като част от ценностната система, част от начините за сплотяване на общността и отдаване на почит към Бога. Съответните обредни блюда се осмислят като чисти, най-хубави, най-желани. В общата обредност на най-почитаните християнски празници – Великден, Гергьовден, Св. Константин и Елена, Илинден, Голяма и Малка Богородица и др., участват месото и вътрешностите от тревопасно животно, пчелният мед, растителната мазнина, гроздето и пшеницата, всяко ферментирало блюдо, солта, лукът, чесънът. Бог, ангелите и светците се „хранят” чрез мириса или вида на чистите блюда, които реално се изяждат от хората. Със същите храни се посрещат гостът и коледарите.

Напълно различно е храненето на обитателите на маргиналния свят. Българинът мисли, че те пребивават в собствен хронотоп, който свързва с представите си за митологичната граница и обръщането-преминаването. Маргиналният свят има и видими проекции: в къщата и/или около нея (на покрива, под земята, под капчуците, около отходните места), в усвоеното селищно пространство – около кръстопътища (при извеждане на чума, шарка или прогонване на вампир, мор от селището), на сметища (места, обитавани от самодиви), близо до определено дърво и/или храст (места, където живеят болести, самодиви), пепелища.

Според традиционните български представи около посочените места, разположени в този свят, митологичните същества живеят и се хранят. Смята се, че те правят това между полунощ и първи петли – късна (потайна) доба, срет нош, срятнъш, нийно, нихно, ниедно време, глуха доба, т.е. в часовете, когато хората са пасивни, спят и не се хранят. След първото пропяване на петлите активното време на демоните свършва – Д. Маринов пише, че „първи петли е време, когато всички лоши дихания са побегнали и човек може да излазя от къщи, а може и да тръгне на път”. Определено връзка с нощта и митологичните персонажи имат няколко вида хранения на семейството, рода и селищната общност, запазени в българската традиционна култура. Това са трапезата за орисниците, която се оставя наредена през цялата нощ (Пиринско), нощното провеждане на стопановата гозба (южни райони), нощното захранване на членовете на локалната общност с определена обредна храна в екстремни ситуации, след като е хванат жив огън или е заорано селището (например при прогонване на тежка болест).

Някои податки позволяват да се говори за известни социални измерения на храненето на обителите на маргиналното пространство. Демоните не споделят трапезата на човека, но българинът смята, че някои от тях имат своя софра – например в Странджа мислят, че ако човек стъпи върху самодивска трапеза, заболява неизлечимо от уграмá (урамá). Сведенията за плътоядните демони насочват към изводите, че основното им занимание е храненето, спрямо което са ориентирани и техните физически характеристики (наподобяват мехове, имат огромни усти и зъби). Според традиционните представи митологичните същества застрашават физически хората с изяждане/ поглъщане, но хората могат да ги умилостивят и отблъснат чрез храна в извънредни случаи (болест, урадисване) или в календарни периоди, за които се вярва, че „земята е на решето” (Мръсни дни, Сирна, Тодорова, Русалка неделя). Плътоядните се хранят предимно с кръв, месо (дори човешка плът), изключени за консумация от хората. Болестите, самодивите и стопанът обичат част от блюдата на човека – кръвна жертва, птиче месо, гъби, билки, плодове (ошав), мед, масло, варива, жито/ булгур (разтрошени на хромел), безквасни пити (топли, печени в пепел, под връшник). Храната на демоните е белег на едновременната им връзка и с хората, и с представите за неопитомената дива природа, която човекът не може да контролира.

Един от способите, чрез които традиционният човек характеризира организирания свят, е системата на храненето. Чрез нея той разграничава съществата, които смята, че населяват небето, земята и подземния свят. Обитателите на различните космически нива определено се различават по този признак, а самата консумация често е в основата на взаимоотношенията им. (Не)съответствията в храненето между живите, небесните същества и демоните гарантират статусите им и поддържат баланса в света. Осмислянето на храната – винаги статусен митичен или социален знак – като пространствено-времеви преносител, се оказва един от най-добре запазените остатъци от митологичното съзнание на българина.

Литература

Георгиева, Ив. 1993. Българска народна митология. София.

Маринов, Д. 1994. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София.

Маркова, М. 2016. Пространството и системата на хранителния код в българските традиционни представи. Митологични аспекти. – Традиционална естетска култура ПРОСТОР. Београд – Ниш, 2016, 101-116.

Михайлова, Г. 2002. Маскирани ли са маскираните персонажи в българската народна традиция. София, Монографии 1/МИФ, Нов български университет, Департамент „История на културата”.

Исторически музей Хасково. Светът на традиционния българин. Сн. Е. Троева

Светът на традиционния българин. Исторически музей Хасково. Сн. Е. Троева