Православни манастири

: Автор: Валентина Шарланова; Религиозни култове, свети места; Посещения: 5439

Историята на православните манастири по българските земи е тясно свързана с историческото и културно развитие на България. С приемането на християнството във втората половина на IХ в. езическите храмове са разрушени и на тяхно място се издигат християнски църкви. Тогава по нашите земи вече съществува християнска култова архитектура и тя става основа на по-нататъшно църковно строителство. Започва издигане на църкви и манастири, предимно в административните центрове. В старите крепости се строели малки църкви и параклиси, а в близост до тях възниквали манастири.

По време на Първата българска държава княз Борис І издигнал в столицата Плиска внушителна църква „Голямата базилика” и при нея възникнал манастир. През Х-ХI в. се наблюдава подем в строителството на манастири и те се оформят като самостоятелни социално-икономически единици. Тогава се образуват и монашеските братства. Монашеството имало и културно-просветна функция, а манастирите били книжовни и художествени средища, в които се създавали книги, църковна утвар, рисували се икони. В тях възниквали книжовни школи, обучавали се духовници. В този период (927-941) е поставено началото на манастира „Свети Иван Рилски“ на мястото на стара постница в Рила планина.

През XI век редица манастири са разрушени от нахлулите от север варварски племена. Поради икономически затруднения други манастири запустяват. Изчезват ценни паметници на старата българска култура и изкуство. В оцелелите манастири се настанява гръцко духовенство. Отделни манастири успяват да се запазят и продължават традицията на културни средища. През този период се засилва отшелничеството, при което монасите живеели в пещери или колиби и около тях се оформяло монашеско братство. През Х-ХІІ в. отшелници се заселвали и в скални пещери, като така възникнали скалните манастири. Най-много били те в Северна България. По поречието на река Русенски Лом е разположен действащият и днес скален манастир – Басарбовският.

През периода на Втората българска държава настъпва подем в манастирското строителство, царе и боляри възстановяват старите манастири, строят нови и чрез царски грамоти ги даряват с права и имоти. Възникват манастирски обители из Стара планина, Рила, Витоша, Родопите и особено край престолния Търновград. Повечето от търновските манастири от това време са свързани с ктиторската дейност на Асеневци и на техните приемници. Такива са „Великата лавра св. 40 мъченици“, „Св. Богородица Пътеводителка“ – на хълма Св. Гора, „Св. Иван Рилски“ – на Трапезица, „Св. Богородица Темницка“ – на Царевец. На юг от Търново възникват Капиновският, Плаковският, Присовският, Лясковският манастир.

Най-голямо развитие и духовен ръст манастирите в средновековна България бележат през XIV век при царуването на Иван Александър (1331 -1371) и сина му Иван Шишман (1371 - 1393). Окончателно се оформя типът манастирски комплекс. Заради честите варварски нашествия обителите се издигали в труднодостъпни места и приличали на малки крепости. Те били ансамбли от култови сгради, жилищни и стопански постройки, като в средата на манастирския двор била църквата. Средновековните манастири се превръщат в големи феодални владения, притежаващи много имоти. Най-голям поземлен собственик става Рилският манастир. В по-големите манастири се развивали занаяти. Православните български манастири, като средновековни институции, съчетавали религиозни, социални, политически и културни функции, утвърдили се като просветни и книжовни центрове. В по-големите възникнали училища и художествени ателиета. С манастирите са свързани имената на редица български книжовни дейци.

В тази епоха манастирите се строели по подобие на Атонските и повтаряли устава и структурата на организиране на Атонската монашеска република, зародила се през IХ в. По подобие на Атонската Света гора в България възникнали Средецката Мала Света гора, Търновската Света гора, Сливенската Света Гора, Родопската манастирска общност. Начело на монашеското обединение стоял „главен” манастир, наречен Лавра, координиращ и ръководещ останалите.

При завладяването на България от османците бил нанесен съкрушителен удар на църковната архитектура по нашите земи. Манастирската система е разбита, манастирите са разграбени и опожарени, монасите – избити или забегнали, и в течение на десетилетия обителите запустяват и се саморазрушават. Манастирски училища и книжовни школи за дълго време престават да съществуват. През втората половина на ХV в. постепенно манастирската мрежа започнала да се възстановява. Началото е поставено през 1460 г. с възстановяването на разрушения от турците Рилски манастир. В Софийско през 1476 г. боляринът Радослав Мавър възстановява Драгалевския манастир, а в 1493 г. боляринът Радивой въздига Кремиковския манастир. На мястото на разрушените стари внушителни църковни сгради се строят малки безкуполни и непретенциозни църкви, чиито вътрешни стени и сводове били богато украсявани със стенописни.

През ХV-ХVII в. православните манастири са единствената българска институция, крепител на българския дух и народност, основни културни, образователни и духовни центрове. През епохата на чуждото владичество Рилският манастир е главен просветен и книжовен център. В него работят писатели, книжовници и просветители, между които Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, дамаскинарят Йосиф Брадати. София се утвърждава като втори духовен център, като Софийската книжовна школа се развива в околните манастири със средище Драгалевската. В манастирите се организират килийни училища, които поддържат грамотността на населението. Големите и богати манастири издържали по няколко такива училища и метоси. Рилският манастир имал повече от петдесет килийни училища и метоси в различни градове и села на страната, в които учителствали рилски монаси.

Османската власт налага ограничения в архитектурното решение на манастирските сгради и църковното строителство се опростява. Поради това манастирските църкви от епохата на османското владичество, от периода преди националното Възраждане, не блестят със своята архитектура с изключение на съборния храм в Бачковския манастир. През Българското възраждане започва възстановяване на манастирски комплекси. Местното население събира пари и гради нови свети обители. Появяват се девическите манастири. През XVIII-ХІХ в. важна роля в книжовния живот имат главните манастирски центрове – Рилският манастир, старопланинските обители и манастирите край София. Тогава се издигат големи каменни църкви в Батошевския, Соколския, Троянския, Плаковския, Рилския, Лопушанския, Араповския манастир, който са забележителни образци на българската възрожденска култова архитектура. В българските манастири, особено през епохата на Българското възраждане, се развиват и приложно-декоративни изкуства. Православните ни манастири са тясно свързани и с национално-освободителната борба на българите, приютявали са в килиите си революционери.

През XIX в., въпреки че манастирите продължават да бъдат монашески обители, място за поклонничество и религиозна дейност, постепенно те променят функциите си. Църковният храм вече не е център на духовния живот на българина, функциите му се изземват от общините и светските учреждения в градовете – училища, читалища, библиотеки. Променя се и структурата на манастирския комплекс в съответствие с промяната на функциите му. След Освобождението на България от османско владичество много средновековни манастири са възстановени и преустроени. В някои от тях със средства на околното население са издигнати нови християнски храмове, които са високи, монументални, богато изписани. В първите десетилетия на ХХ в. много популярна практика била да се изнамират и възстановяват стари манастири по указание на светец-покровител, явил се в съня на някой човек. И периодът между двете световни войни изобилства с „изнамиране” на такива свети места. Тогава в Софийско се появява пророчицата Бона Велинова, която редовно сънувала „заровени” или разрушени от турците свети обители, като инициира „възстановяването“ на редица църкви и манастири.

След налагането на тоталитарния режим у нас през 1944 г. държавата провежда политика на агресивен атеизъм. Църковните отци и монасите са подложени на преследване. Божиите храмове години наред са обречени на забрава, въведена е фактическа забрана за строеж на нови храмове и манастири. Настъпва значителен упадък в манастирските комплекси, някои от тях престават да съществуват и монашеството изцяло загубва своя облик. Функциите и ролята, които светите обители имат векове наред, окончателно изчезват. Комунистическата власт отделя оскъдни средства за поддържане на манастирите, а някои превръща в музеи. Така през 1961 г. Рилският манастир е обявен за Национален музей, открит тържествено през 1965 г. През 1976 г. манастирът става национален исторически резерват, а от 1983 г. е културен паметник под егидата на ЮНЕСКО. Монашеският статут на Рилския манастир се възстановява през 1991 г.

След политическите промени у нас през 1989 г. се наблюдава повишен интерес на българите към християнската религия, засилва се поклонничество в манастирите. Настъпва подем във възстановяването на манастирски комплекси, не са редки случаите на построяване на нови храмове в тях. Възроди се вековната традиция на дарителството. В църквите към манастирските обители се изпълняват ритуали, свързани с важни моменти от живота на човек като кръщене, венчавка, помен за починал човек.

View the embedded image gallery online at:
https://www.balgarskaetnografia.com/svetogled/religiozni-kultove-sveti-mesta/pravoslavni-manastiri.html#sigProId7066a162e8

Литература

Прашков, Л., Бакалова, Е., Бояджиев, Ст. Манастирите в България. София, 1992.

Тулешков, Н. Архитектура на българските манастири. София, 1988.

Шарланова, В. Софийската Света гора. София, 2013.

Религиозни култове, свети места