Храненето на покойника през традиционния период

В традиционния период на културата българите схващат смъртта като последното ключово събитие от живота на човека. Те осмислят покойниците като праведници и като грешници. Дълбоко вкоренен в представите им е универсалният култ към мъртвите, част от който са спецификите в храненето и блюдата на праведниците и грешниците.

Храненето на покойника е пряко следствие от представата, че той пътува символично, че последователно се отделя от живите, преминава през границата между „този“ и „онзи“ свят и се приобщава към мъртвите. Живите регулярно хранят само праведната душа. Тази на грешника получава подобни грижи само в извънредни случаи – например при болест или в календарни периоди, за които се вярва, че „земята е на решето” (Горещници, Бъдни вечер), като в тези случаи храната се подава не конкретно „за душата” („за Бог да прости”, както при праведниците), а за отблъскване и умилостивяване. Според традиционните представи покойниците консумират по начин, който е различен от този в света на живите. Мисли се, че в ада грешниците нямат сътрапезници, докато в рая всяка душа седи на своя синия, пред нея е само раздаденото от близките й за нея, останалите праведници не могат да ядат/пият чуждите храна/питие и не могат да сядат на чужда трапеза.

Традиционните българи вярват, че мъртвецът изпитва глад и жажда, а живите го запиват и захранват. Мисли се, че при душите на праведниците тези желания са слаби и бързо се задоволяват, а при грешниците са прекомерно развити в посока към ненаситност. Според българските представи праведникът консумира не чрез устата си, а като „гледа” и „мирише” блюдата, „насищал се” от техните пара/аромат. Широко разпространени са и вярванията, че антиподът му – грешната душа – продължава да се храни, като „поглъща” и че запазва зъбите си (вампир).

Повсеместно разпространено сред българите е вярването, че покойникът „чака от живите”, „уповава се на тях” за храната си, защото „не може да яде самичък”. Покойникът най-често се храни, докато е „пресен” (до 40-ия ден, 3 месеца, 6 месеца, 1 година след смъртта) – тогава той е по-активен, „изпитва” по-често глад и жажда. Душата първо и предимно пие, а после яде. Нещо повече – при всеки помен и всяко ходене на гробищата живите обредно преливат гроба, „за да умилостивят земята да го прибере, да го не изхвърля”, защото се вярва, „че душата на покойния е жедна и се напива”. Според представите „старата” душа е пасивна, лесно се „насища”, яде и пие рядко, главно на календарните поменални хранения. Може да се каже, че общността се стреми да запази състоянието на покойника като „хранен” и да не го остави да се превърне в „хранещ се сам”.

В българската традиция менюто на праведните и грешните души има константен състав. Праведните души консумират чисти и предимно сладки (благи) блюда. На определени дни „прясната” душа получава варено жито, хляб, курбан, варива, плодове, мед, вино, вода и др., а когато „остарее”, тя значително разрежда храненията си.

Към представите за храната на грешните души се отнасят и част от не-храните на живите и праведниците, като някои табуирани видове месо, включително човешко, празни плодове, горчив вкус, както и материи, възприемани за нечисти от типа на нечистотии и отпадъци.

Изобщо българските традиционни представи показват храната и храненето като едно от средствата, чрез които човекът поддържа установения ред и след смъртта и не позволява на мъртвите си близки да преминат в състоянието на грешниците.

Литература

Васева, В. Задушницата като обредна дейност. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. III. София: Издателство на БАН, 1994, 152-172.

Васева, В. Обредната храна при погребение и помен на българите и румънците. – Етнолог, Скопjе, књ. 7-8, 1997.

Васева, В. Обредни хлябове при погребение и помен /българо-румънски паралели/. – В: Хлябът в славянската култура. София, 1997, 94-113.

Генчев, Ст. Семейни обичаи и обреди. – В: Етнография на България. Т. III. София: Издателство на БАН, 1985, 159-213.

Лозанова, Г. Особености на обредите при погребение на деца у южните славяни в края на ХІХ – началото на ХХ в. – Българска етнология, 1989, кн. 1, 17-30.

Лозанова, Г. Обредни трапези при погребение у южните славяни. – Българска етнология, 1991, кн. 1, 3-12.

Лозанова, Г. Хлябът на мъртвите (по материали от южно-славянската погребална обредност от края на ХІХ – началото на ХХ в). – В: Хлябът в славянската култура. София, 1997, 37-47.

Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Маркова, М. Храненето на редовния и нередовния покойник в българските традиционни представи. – В: Етно-културолошки зборник, књ. ХV, Сврљиг, 2011, 45-64.

Цивьян, Т. О категории запаха в балканской модели мира. – In: Körper, Essen und Trinken im Kulturverstandnis der Balkanvölker. Berlin/Wiesbaden, 1990.

Цивьян, Т. Движение и путь в балканской модели мира. – Исследования по структуре текста. Москва, 1999.

Янева, Ст. Български обредни хлябове. София: Издателство на БАН, 1989.