Храненето на сватбарите през традиционния период

Старата българска сватба е силно свързана с актовете на яденето и пиенето. За хората в миналото те са знаци за желание и съгласие за сродяване, за покана и участие в събитието, за промяна… Сватбата започва и завършва с тях, те бележат цялото й време и пространство, препращат към архаични представи за дара, жертвата и жертвоприношението, вечното обновление на живота и т.н.

В сватбата общностните хранения протичат отново под формата на принос, трапези и обредни практики на раздаване на храна. При тях чрез съвместната консумация на определена храна хората поддържат и преначертават връзките помежду си, декларират принадлежността си към конкретната общност, използват храната като средство, знак и символ в обмена.

Повсеместно в началото на сватбата – още от засевките (месенето на кваса) и гледането на моминия дар (Странджа, Пиринско) – се появява приносът (прúнос, поклóн). При него от всяка къща в домовете на младоженците носят дар – най-често храна (суровини, готови блюда), която се използва за приготвяне на сватбената трапеза. Така членовете на общността подпомагат двете семейства и сами се включват в сватбата – „някога идвали много хора, та свекъра не може да насмогне да нахрани всички само със своята храна” (Пловдивско). Съдовете от приноса се връщат отново пълни с храна, но в по-малко количество от полученото, защото „не е добре съдовете да се връщат празни”.

Приносът е съставен от различни храни. Повсеместно част от него са хлябът (по една торба в Беломорието, по един сомун в Драмско), виното, ракията. В Добруджа носят пита, варива, брашно, царевица, в Ловешко – жито, боб, брашно, сушени плодове, в Странджа – чиния с боб, жито, булгур, в Беломорието – тава баница и торба жито, в Родопите – колаци, клин, брашно, в Пловдивско – ориз, захар, в Пиринско – поставени в сито ябълки, орехи и жито, преселниците от Демирхисарско в Петричко – сиюш (точено), което често е баклава или баница. Носят се още яйца (Ловешко), месо или се води животно (Ксантийско, Разложко, Родопите, Санданско).

Сватбените трапези маркират върховите точки на сватбата. Те са свързани с жертвоприношението, създаващо и укрепващо отношения и връзки. На тях се преразпределят дяловете в общността, съобразно настъпилата промяна, регулират се и се скрепяват контакти. Устройването им започва след донасянето на приноса.

Трапезите са два основни типа – затворени и общи. Затворените предхождат, а понякога и следват общите. Те са момини, момкови, на кума и стария сват, на приносарите и т.н. Общите трапези са годежната, сватбената след венчавката, в много случаи и тази, която се организира на повратките. На тези трапези (предстоящата, настъпилата) индивидуална и родствена промяна се оповестява пред родовете на младоженците и селищната общност. Като форма и организация тези трапези са силно свързани с родовите структури и домовете, в които се извършва промяната. Те всъщност са основните центрове на сватбеното тържество и на тях сядат всички членове на общността (или по-голямата й част).

За сватбените трапези има специални готвачи и месачки, които отговарят на специални условия и наподобяват по функции свещените готвачи от древността. Общите трапези са свързани с представата за свръх-изобилието, включително и това на храната. В стария им български вариант на тях „има всичко” – месо от добитък и птици (самостоятелни курбани и чевермета или заедно с булгур, зеле, фасул), блюда с вътрешности, сладки и солени баници, благи чорби и чорби с дреболии, пълнени чушки, сарми, квасени хлябове, включително и с пластична украса, ферментирали напитки (вино, ракия), сол, лютиви подправки, по-обилно количество мазнина. На практика целият им състав има жертвен характер.

Към началото, средата и края на сватбата, обикновено след приносите и трапезите, се появяват обредните практики на раздаване на храна. При тях в домовете на младоженците се приготвя храна, която се раздава на всички в селището. В началото това става на калесването и на засевките (консумация на меденици). В края на сватбата храната се приготвя от булката и е знак за нейната успешна трансформация – тя вече като „нов човек“ правела „нова храна“ и дарявала с нея „обновената общност“. Обикновено съставът на раздаваната храна включва алкохол, погача, ябълки, баници (Странджа), пшенични безквасни колачета (Благоевградско), мед.

Литература

Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Част І – Бит. – Тракийски сборник. София, 1935.

Генчев, Ст. Семейни обичаи и обреди. – В: Добруджа. София: Издателство на БАН, 1974, 265-300.

Генчев, Ст. Сватбени обичаи и обреди. – В: Етнография на България. Т. III. София: Издателство на БАН, 1985, 159-213.

Генчев, Ст. Семейни обичаи и обреди. – В: Капанци. София: Издателство на БАН, 1985, 183-184.

Генчев, Ст. Семейни обичаи и обреди. – В: Софийски край. София: Издателство на БАН, 1993, 196-223.

Георгиева, Ив. Обичаи при сватба. – В: Пирински край. София: Издателство на БАН, 1980, 390-411.

Даскалова, Н. Сватбени обичаи и обреди. – В: Странджа. София: Издателство на БАН, 1996, 272-291.

Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София: Издателство на БАН, 1984.

Маркова, М. Старисватство, кумство и хранителен код. – В: Етнографски етюди, Сборник статии и студии по повод 70-годишнината от рождението на проф. д.и.н. Стоян Генчев (1936-1990). София, 2006, 253-284.

Николова, В. Сватбени обичаи и обреди. – В: Ловешки край. София: Издателство на БАН, 1999, 370-404.

Николова, В. Плитка на нивата. Български обичаи при отглеждане на житните култури. София, 1999.

Николова, В. Пространството в сватбата – митологичен план. – В: МИФ-5. Културното пространство ІІ. София, 2000, 324-361.

Цанева, Е. Сватбени обичаи и обреди. – В: Родопи. София: Издателство на БАН, 1994, 146-190.