Първи период: от началото на XIX век до създаването на Княжество България и Източна Румелия през 1878 г.
Първият период, период на събирателска и проучвателна дейност през Възраждането, се определя като „национално-романтичен“, „патриотически“ (Шишманов, Тодоров и др.) Концентриран израз на зараждащото се българско национално самосъзнание е „История славяноболгарска“ на Паисий Хилендарски. Емоционалният апел на Паисий чрез познаването на историята да се развие национална идентичност е свързана и идеята за еманципиране на българите и извоюване на самостоятелна държава.
Силни подтици за изследването на „старината“ в България, както и в другите балкански страни, идват отвън. Доминиращата концептуално-теоретична основа през това време е еволюционизмът. Най-общо казано при този подход развитието на човечеството се разглежда като прогресивно от по-неразвити, „примитивни“ форми към по-развити форми на цивилизация, като се разграничават т.нар. културни народи, при които началните фази са отдавна преодолени, от т.нар. природни народи. Чужди учени търсят и откриват в славянското пространство „етнографски/народоучен музей“, в който се съхранява материал за отминали исторически епохи. Балканските учени, в опита си да събудят международния научен интерес и да получат признание, поставят в центъра на своите разработки онова, което международната общност е признала за научно значимо.
Търсенето на старината, на „автентично“ славянското сред местните учени/общественици е с цел еманципиране спрямо европейската наука. В славянското пространство еволюционизмът получава и едно допълнително значение: в най-старите семейни и правни форми се открива – във връзка с идеите на Хердер за равноправно и самостоятелно развитие на народите – израз на специфичния народен дух. Интересът на изследователите се насочва към селската култура. Едни от първите разработки за етногенезиса и културата на българския народ са на чуждестранни учени – В. Караджич, П. Й. Шаферик, Ю. Венелин, В. Григорович, К. Иречек, Ф. Каниц и др. Техните програми и проучвания задават насоките за събиране на етнографско-фолклорни материали и стимулират към активна организаторска и събирателска дейност редица представители на българската интелигенция – В. Априлов, Н. Рилски, П. Р. Славейков и др.
Ранните изследвания се развиват в периода на национално консолидиране и изграждане на национални идентичности, създаването и укрепването на национално самосъзнание е сред основните цели на етнографите/народоведи и фолклористи. Това изисква отграничаване на отделните нации спрямо съседите и „другите“. Търсенето и подчертаването на национална специфика води до разграничаване и „противоборство“ между различните етно-национални науки на Балканите. Така се признава приносът на Вук Караджич за засилване на интереса на европейската наука към българския език и народна песен, както и за развитието на българската филологическа и етнографска науки. Но тъй като той определя български епически песни като „побългарени“ сръбски песни, интерпретациите му се оценяват като „погрешни твърдения“.
Водещо през този период е романтично-патриотичното течение. Важно място в него заема Г. С. Раковски, определян от изследователя Д. Тодоров като „най-яркият и краен представител на романтично-патриотичното течение в нашата етнография и фолклористика“. Основната идея в издирванията на Раковски е да се докаже дълбоката древност и самобитност на българския народ и прякото му древноиндийско потекло, доколкото Индия/Хиндустан е бил смятан за онзи център, от който е „почнало разсеяние на народите“ (Раковски). Основно място сред трудовете на Раковски има публикувания през 1859 г. Показалец.. Замислен като тритомник, Показалецът излиза само в един том. В предговора-трактат Раковски представя целите си и основните аспекти на своята теория. Двете „отделения“ на книгата представляват програма-упътване с описания и примери за събиране на материали, следвани от статии с насоки за тълкуване на различни исторически сведения и форми на културата.
Едно поколение по-късно, вече в условията на национална държава и институционализирана наука, Иван Шишманов обяснява защо такива търсения, водещи и до „умишлени или наивни фалшификации“, са били характерни, а и „извинителни за епохата“: „Трябваше да се докаже на злобните врази по какъв да е начин, че славяните не падат по-долу нито от индийците, които се гордеят със своите Веди и колосалните си епопеи Рамаяна и Махабхарата, нито от персийците, които притежават такава огромна свята книга като Зендавеста, нито от евреите, които са подарили Библията на света, нито от гърците, които са дали образец на всички епопеи по света в своята Илиада и в Одисеята. Даже французите и немците сполучиха да открият своите народни епопеи: Нибелунгите и Роланд, а славяните – нищо, нищо подобно да нямат? Такъв срам не можеше да се търпи. Отгде да е, трябваше да се намерят средства, за да се докаже на неприятелите, че и ние сме хора, и ние имаме славна история, оригинална култура и свой собствен пантеон, пълен с всякакви богатства, дребни и едри, но във всеки случай поне не по-малки от немските или гръцките.“ Макар да отрича подхода, при който „във всяка песен (се търсят) исторически или митологически реминисценции“, Шишманов отбелязва „Не трябва да бъдем несправедливи към хората, които от тия идеи са се водили. На своето време те са принесли огромна полза.“
Независимо, че отхвърлят като ненаучни интерпретациите на събраните материали, отчасти и самите материали, доколкото ентусиазмът води до „подправяне“ и „фалшификации“ (Шишманов), учените от следващото поколение признават заслугите на първите „събирачи“ на етнографски материали – „Раковски пръв начерта една доволно обширна програма за изследването на нашите старини. Известно е с каква ревност се заловиха на свое време по-интелигентните наши сили да изпълнят тая програма“ (Шишманов).
Учените от този период, които са едновременно и революционери, и публицисти, и учители, определят ролята си като„спасители“ на старите обичаи и вярвания. В патриархалния селски бит се търси етническата устойчивост и самосъзнание. Пример за това дава и Любен Каравелов, следвал в Москва и развил възгледите си в сътрудничество с водещи руски народоведи като Погодин, Буслаев, Сахаров, Афанасьев и революционни демократи (Прижов, Котляревски). „Като говоря за старите български обичаи, то в това същото време аз требва да забележа и туй, че великата привязанност – привязанността към народната коренна старина, е поддържала и поддържа до днешния ден българския народ посред страшните негови бедствия и не му е дала да умре. Ето защо аз ценя така високо народните нрави, обичаи и обряди и защо възставам с такова ожесточение против пияната и убивайщата европейска „цивилизация“, която е преминала през гръцките митарства и турските хареми ...“ (Каравелов). Воден от тези възгледи Каравелов събира в сборник „Памятники народного бьита болгар“ богат материал (ок. 3000 пословици, календарни обичаи, лични имена, легенди, речник) и насочва към сравнително изучаване на славянските обреди. Етнографски материали публикува и в редица руски и български периодични списания, както и на страниците на издаваните заедно с Христо Ботев вестници „Свобода“ и „Независимост“, и сп. „Знание“.
Към имената от този период трябва да бъдат прибавени Васил Чолаков, братята Димитър и Константин Миладинови, Стефан Захариев, Цани Гинчев, Илия Блъсков и др.
През този период се поставя началото на изследванията на правните обичаи и народното обичайно право. Основни заслуги имат хърватският учен-юрист В. Богишич, изработил първото „Упътване“ за събиране на юридически обичаи на Балканите. В сътрудничество с Богишич П. Оджаков и Ст. Захариев предприемат проучвания на българските правни обичаи.
През 1869 г. се създава Българското книжовно дружество в Браила с печатен орган „Периодическо списание“. Първи председател на БКД е Марин Стоянов Дринов, проф. в Харковския университет, избран през 1898 г. за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Това поставя началото и на институционализирането на науката.
Литература
Илиев, И. За приликите между миналото и прогреса: някои възгледи на Раковски. – Летописи, 1996, кн. 7-8, 215-237.
Илиев, И. Изгубената чистота: някои възгледи на Раковски за българите и гърците. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха /ХІХ – ХХ в./. София: Фондация „Отворено общество“, 2001, 149-165.
Касабова, А. Задругата – реалности и/или митове. За реалностите, пораждащи митове и за пораждащите реалности митове. – В: Колева, Д., К. Грозев (съст.). История, митология, политика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2010, 92-109. http://lib.sudigital.org/record/18827/files/SUDGTL-BOOK-2011-094.pdf
Колев, Н. Българска етнография. София: Наука и изкуство, 1987.
Раковски, Г. С. Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч. 1859. – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=241&WorkID=7794&Level=1
Тодоров, Д. Възникване и развитие на българската етнография. – В: Етнография на България. Т. I. София: Издателство на БАН, 1980, 114-150.
Тодоров, Д. Българската етнография през Възраждането. София: АИ „Марин Дринов“, 1983.
Хаджиниколов, В., Г. Михайлова, Ст. Генчев (съст.). Българска народна култура. София: Наука и изкуство, 1981.
Kassabova, A. Die Entwicklung der Volkskunde in Bulgarien im Überblick. – In: Kittseer Schriften zur Volkskunde, 10, Ethnographisches Museum Schloss Kittsee, 1999, 17-27.
Kassabova, A. Migration und Familie. Familienforschung und Politik (Am Beispiel Bulgariens). Sofia: Variant 2000, 2002.