След Освобождението българската етнография се развива и разгръща в две главни направления – събирателско и научноизследователско. И това е напълно естествено – в новата ситуация събирането и изучаването на народното творчество стават предмет на системна и организирана дейност. Значителен принос в развитието на науката има периодът на Възраждането, който се дефинира като патриотично-романтичен.
Тогава етнографско-фолклорната дейност успява да натрупа и остави богато научно наследство, а също така да завоюва популярност и обществено признание. В следващия етап (1878 – 1944 г.), най-общо казано, науката се съсредоточава в няколко важни института: Книжовното дружество, прераснало по-късно в Българска академия на науките (БАН), Министерството на народната просвета (МНП), Висшето училище, по-късно Софийски университет, и Народния етнографски музей (НЕМ).
Новото поколение събирачи продължава дейността от времето на Възраждането и проучва културата и бита предимно на селското население. Предпоставките след 1878 г. определят вече по-широки научни идеи и цели. Етнографията и фолклористиката се превръщат в отделни науки, които си поставят три основни задачи: събиране и издаване на народното поетично творчество; научно изследване на събраното творчество и популяризиране на народното творчество.
В този период научното дело на етнографите и фолклористите се характеризира със сериозни проучвания на сравнителна общобалканска и общославянска основа. Изключително важно място заема проф. Иван Шишманов (1862-1928), родом от Свищов. Той получава широки и задълбочени познания в областта на литературата и етнографията във Виена, Женева и Лайпциг. След завръщането си се включва активно в започналия процес на модернизиране на държавността в България и влага цялата си енергия за културното издигане на народа. В периода 1883-1907 заема различни длъжности в МНП: подначалник и началник на отдела за средно образование, главен инспектор и министър на народното просвещение. Неговото дело допринася за основаването на общонационални културни и научни институции, като Висшето училище – по-късно Софийския университет (1888 г.), Народния театър (1892 г.), Етнографския музей (1906 г.) и др. Шишманов се проявява и като пръв историк на българската етнография. В трудовете си, посветени на епохата на Възраждането, той прави задълбочени и всестранна преценка на делото на отец Паисий, Неофит Рилски, Васил Априлов, братя Миладинови, Неофит Бозвели, Цани Гинчев, Кузман Шапкарев и др. Важна роля в науката изиграва излизащият под негова редакция от 1889 г. „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (СбНУНК). Министерството на народното просвещение, което започва издаването на сборника, а от 1911 г. се поема от Българската академия на науките, определя целта му – да се съберат всички живи остатъци от оная стара наша култура, която с постепенното изчезване на народните обичаи, обреди, песни, приказки, легенди, гатанки, баяния, поговорки и пр., отстъпва място на една нова, в много отношения различна от нея, култура. Благодарение на проф. Иван Шишманов, който работи безвъзмездно в продължение на 12 години (1889 – 1901) като съставител и редактор, СбНУНК се утвърждава като средище на науката и школа за многобройните събирачи от всички краища на страната. В първия брой на сборника е публикувана програмната студия „Значението и задачата на нашата етнография“, където професорът изтъква необходимостта от историческо развитие на етнографията като наука и очертава някои основни насоки.
Един от основоположниците на българската етнография след Освобождението е Димитър Матов (1864 – 1896). Роден е в заможно търговско семейство във Велес. Това му дава възможност да получи солидно образование в Харков, където има възможност да се докосне до научното влияние на Марин Дринов и Алексей Потебня и да изучава история, литература и фолклористика. По-късно специализира славяско езикозаие във Виена и Лайпциг. Така Матов се влияе от изтъкнати представители на руската и западноевропейската научна мисъл. Усвоява сравнително-историческия метод на изследване, който прилага широко в трудовете си. Въпреки краткия си жизнен път, Димитър Матов оставя значително книжовно наследство. В продължение на 7 години излизат над 100 негови публикации. В статиите си изследва главно народните балади – песните за слънчева женитба, за невярна Груйовица, спира се също на легендите за самодиви, змейове, орисници, на обредните песни, на вярванията за вграждане на живи хора в постройки, на народни обичаи и т.н. Занимава се с езиковедски въпроси, посвещава редица статии на македонския въпрос. Влиза в остра полемика и опровергава с етнографски, езикови и исторически данни просръбските тенденции, прокарани от Ястребов (руски консул в Призрен) – приведени са многобройни примери, които сочат народностното съзнание на населението през този период. Матов допринася за развитието на науката и с активна организационна дейност. Своите сериозни научни занимания започва като учител в Солунската българска гимназия, когато се заема да събира и обработва езикови и фолклорни материали от Македония. Той е един от основателите на сп. „Книжици за прочит“ (Солун), в което се пибликуват ценни за езикознанието и етнографията материали. Като преподавател по славянска филология във Висшето училище води курс по славянска етнография (1893-1896), който за пръв път въвежда изучаването на народна култура и бит в специализирано научно звено (след неговата смърт курсът се води от Л. Милетич, а след това и Ст. Романски). Съредактор на Иван Шишманов в издаването на СбНУ. Матов е един от родителите на належащата правописна реформа (1899 г.), като наред с това оставя значими приноси в областта на историческото развитие на българския език, наука и публицистика. На 26. 12. 1896 г. умира неочаквано при операция в Дрезден.
Един от най-добрите неуморни събирачи и голям познавач на българите в Македония е Кузман Шапкарев (1834 – 1909). Роден е в Охрид в бедно семейство на тухлар. Животът му обхваща изключително важен период от историята на българския народ, свързан с утвърждаването на българската нация, с национално-просветната и освободителната борба. Първият подтик към научна работа идва у Шапкарев, когато е на 20 години – неговият вуйчо и учител Янаки Стрезов му показва тетрадката си с народни песни, записани с гръцки букви. Няколко години след това Шапкарев влиза във връзка и си сътрудничи с Раковски. Следва неговите указания и събира народни песни, които му изпраща. Окончателно си поставя за цел да изучи фолклора на родната си земя, след като в средата на 60-те години на XIX в. прочита сборника на братя Миладинови „Български народни песни“. Дългогодиното учителстване в различни краища на Македония му дава възможност да събере разнообразни материали за техните исторически, географски и културни характеристики. Шапкарев е един от първите краеведи. Самият той не крие намеренията си да направи пълно историко-етнографско описание на Македония, което така и не успява да реализира. Не се задоволява само с пряка обществена дейност. Насочва се към книжовен труд. Съзнава необогодимостта от учебници за българските училища и издава поредица от помагала: „Български буквар“ (1866); „Голяма българска читанка“ (1868); „Кратко землеописание за малечки деца“ (1868); „Майчин язик“ (1874) и др. През 80-те години на XIX в. става част от откриването на първите български гимназии в Солун – мъжка и девическа. По това време издава труда си „Материали за историята на възраждането на българщината в Македония“. Авторът спазва две основни линии – развитие на българската просвета и борбата срещу гръцкото духовенство. По-късно, като чиновник в различни градове на България той продължава да събира материали от Габрово, Враца, Котел, Карнобатско, Самоковско и др. В началото на 90-те години на XIX в. получава материална помощ от Иван Шишманов и Марин Дринов и публикува забележителния си „Сборник от български народни умотворения“ (Пловдив, 1891-1892). Основното му съдържание се определя от фолклорните материали, издирвани и събирани от Македония – около 1300 народни песни, 289 приказки, множество гатанки, пословици, баяния, обичаи, вярвания, топографски названия и т.н. Шапкарев не успява да издаде всички събрани материали, между които са народните облекла, болестите, езиковите бележки, речникът, съдържащ 7000 думи, разпределени в три групи – общи думи, географски имена и чужди думи. Цялостното му дело в областта на културата и просветата са оценени още от съвременниците му. През 1900 г. е избран за редовен член на Българското книжовно дружество и е награден с орден „За граждански залсуги“ V степен.
В научното развитие на българската етнография и история в годините непосредствено след Освобождението важно място заема изтъкнатият чешки учен Константин Иречек (1854-1918). Той защитава дисертация на тема „История на българите“ в Прага, която през 1876 г. е публикувана на руски език и му носи научна признателност сред българската интелигенция. В началото на 80-те години на XIX век е поканен от българското правителство да вземе участие в организирането на образователното дело в свободна България. Многостранните му интереси на историк, археолог, етнограф, географ и филолог определят и широкия диапазон на неговите наблюдения и проучвания. През 1899 г. Иречек издава изследването си „Княжество България“ в две части: първата – „Българската държава“ и втората – „Пътувания по България“. Тези два труда съдържат богат етнографски материал, който се използва и до днес като извор за българската наука. Иречек прави опит да определи общия психически тип на българина в сравнение с другите южноевропейски народи, очертава живота на българската задруга, описва брачното право и сватбаните обичаи, говори за народната медицина, погребалните обичаи, селските сборове, седенките и хората, разглежда народните музикални инструменти, прави преглед на местните предания и легенди, на демонологичните същества и т. н.
Друга важна фигура в областта на организирането на етнографски проучвания е Димитър Маринов (1848 – 1940). Роден е в с. Армалуй, днес част от град Вълчедръм. Още малък, той губи майка си. Баща му Върбан Мъцанков, поради невъзможност да отгледа детето, го дава в семейството на Марин и Вълкана Бонови – заможни търговци от град Лом. След осиновяването си е прекръстен на Димитър (кръщелното му име било Петко). След поредица от тежки семейни загуби пише.: „Това ми повлия така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата”. Той е ярък представител на българската възрожденска интелигенция, която се образова и подготвя в годините непосредствено преди Освобождението. През 70-те години на XIX в. завършва Класическата гимназия в Белград и следва във филологическия отдел при Великата школа в Белград. След завръщането си в България заема различни административни и обществени постове. Маринов е депутат в Учредителното събрание от 1879 г., което приема Търновската конституция и определя София за столица на Княжество България. Учителства в Лом, Русе и София; ръководи училища в Русе и София, управлява Народната библиотека. Той е първият директор на основания през 1906 г. Народен етнографски музей. През 1921 приема духовен сан. Димитър Маринов започва събирателската си дейност през 1875 г. Работи както в областта на материалната, така и в областта на духовната народна култура. Неговото място в българската етнография се определя от огромните му събирателски приноси, публикувани в бележитата поредица от етнографски книги – сп. „Жива старина“. То може да се определи като енциклопедия на народната култура на българското селско общество от края на XIX и началото на XX в. Материалите са главно от Северозападна България и обхващат всестранно материалната, духовната и социално-нормативната култура: календарни, семейни, стопански празници и обичаи, вярвания, семейно-родови отношения, обичайно гражданско и наказателно право и почти всички дялове на материалната култура. Всичко това запазва и до днес непреходната си стойност на изворова основа на научни изследвания.
Последователен и неуморим изследовател на бита, културата и маналото на родопските българи е Стефан (Стою) Шишков (1865 – 1937). Роден е в среднородопското село Устово (сега квартал на Смолян). Той не получава академично ообразование, но като повечето събирачи от този период развива активна педагогическа и културно-просветна дейност, която продължава близо 50 години. Съществена роля за развитието му като народовед и изследовател на родопския бит и култура има неговото многогодишно познанство с проф. Иван Шишманов, който е негов учител, съветник и приятел. Шишков основава, издава и предимно сам списва сп. „Родопски старини“, от което в периода 1887 – 1892 г. излизат 4 броя, съдържащи фолклорно-етнографски материали (песни, пословици, предания, приказки и др.); сп. „Славееви гори“, което съществува само 1 година – 1884 г. и е посветено на културно-битовите особености, фолклора и обществения живот на родопчани. Поради финансови затруднения едва в началото на XX в. се появява поредното списание с регионална проблематика – „Родопски напредък“. В продължение на близо 10 години (1903 – 1912) в него се публикуват статии относно миналото, произхода, бита, езика и словесното творчество на населението в Родопската област. Тези списания всъщност са замислени като научно-популярни и са едни от първите в България с подчертано краеведски характер. Стою Шишков не ограничава дейността си до събирането, изследването и обнародването на фолклорни и етнографски материали. Има значителни заслуги и в развитието на музейното дело у нас. През 1917 г. взема дейно участие в основаването на Окръжен етнографски музей в Пловдив и е назначен за негов секретар и пръв уредник. Наред с това сътрудничи на Народния етнографски музей в София в събирането на ценни образци на материалната култура от Родопите. Цялостната работа на Стою Шишков може да се определи като ценна отправна точка за всеки, който проучва миналото, бита и културата на населението в Родопската област.
Проблемите на етногенезиса на българския народ и етнодемографските процеси, но вече от към езиковедски аспект са обект на проучвания от страна на Любомир Милетич (1863 – 1937). Той е роде в Щип. Получава солидна подготовка по славянска филология в университетите в Загреб и Прага. Милетич пренася и налага в българската наука схващането за широкия обхват на филологическите изследвания. Той има съществени заслуги за организационното израстване на българската етнография. След смъртта на Димитър Матов продължава да води курса по славянска етнография (до 1909 г.). Друг негов принос към науката е създаването на периодичното издание към Университета „Известия на Семинара по славянска филология“. Там в продължение на близо половина век (1900-1948) се публикуват ценни студентски изследвания с етнографски характер. Един от най-големите му приноси е създаването през 1923 г. на научно-изследователския център – Македонски научен институт. В продължение на 10 години е редактор на печатния му орган „Македонски преглед“. Това е средище на публикации в областта на демографията, фолклора и етнографията, които са събирани от различни краища на Македония. Дейността на проф. Милетич е високо ценена не само у нас, но и в чужбина. Той е дописен член на Руската академия на науките в Петербург и на Руския археологически институт в Цариград, на Полската академия на науките в Краков, на Чешката академия на науките и на Чешкото етнографско дружество в Прага, на Югославската академия на науките в Загреб, на научното дружество „Шевченко“ в Лвов, на Маджарското етнографско дружество в Будапеща, както и почетен член на Института за Източна Европа в Рим.
Между двете световни войни за пръв път материалната култура и народното изксутво стават предмет на целенасочени и системни проучвания. Тогава се обособява и т. нар. академичен период в развитието на българската етнографска наука – времето от първите десетилетия на XX в. докъм 40-те години. В следствие започват да се организират редица изложби у нас и в чужбина и интензивно се публикуват научно-популярни статии, които целят популяризирането на етнографията. Също така Народният етнографски музей се налага като основен специализиран научен център. Ролята на музея нараства след 1921 г., когато започва да излиза периодично печатният му орган „Известия на Народния етнографски музей“.
Правните народни обичаи са предмет на задълбочено научно проучване от страна на Стефан Бобчев (1853-1940). Роден, израснал и получил началното си образование в будния възрожденски град Елена, той отрано проявява интерес към народните проблеми. Гимназиалното си образование получава в Цариград. Принуден е да емигрира в Русия, заради политическите си възгледи. По време на престоя си там през 1880 г. завършва право в Московския университет, което предопределя професионалната му реализация. Завръща се и се установява в Пловдив, където до Съединението (6. 09. 1885 г.) заема различни длъжности в новосъздадената съдебна система в Източна Румелия – председател на Окръжния съд и на Върховния съд и министър на правосъдието. Заема и други важни административни и обществени постове в България. Като преподавател в Университета той организира събиране и систематизиране на материали върху българското обичайно право и въвежда курс по тази дисциплина. Пример в това отношение е публикуваното през 1904 г. в сп. „Юридически преглед“ като притурка „Ново упътване за събиране и изучаване на народните юридически обичаи“, което включва общо 130 въпроса и е разпространено сред специалисти и любители из цялата страна. Венецът в работата на акад. Стефан Бобчев по събирането, изучаването и преподаването на българското обичайно право е учебникът му „История на Българското право“, който за пръв път е публикуван през 1910 г.
Голям и известен изследовател и познавач на балканската култура и бит е акад. Стоян Романски (1882-1959). Той е роден в Ботевград в семейство на среден земеделски стопанин. Завършва гимназиалното си образование в прочутата Априловска гимназия в Габрово през 1900 г. До 1905 г. следва славянска филология в Софийския университет. След завършването си е назначен за учител в I мъжка гимназия в София и веднага е командирован от тогавашния министър на просвещението проф. Иван Шишманов на специализация в Лайпцигския университет. Там през 1907 г. защитава докторска дисертация на тема „Поучението на влашкия воевода Нягое Бесараб до сина му Теодосий“. В България Стоян Романски е избран през 1909 г. за редовен доцент по славянско езикознание и етнография в Софийския университет. 13 години по-късно вече е професор и титуляр на катедрата по българска и славянска етнография, а през учебната 1929-1930 г. е избран за декан на Историческия факултет. В близо 40-годишната преподавателска дейност той води различни лекции и курсове: славянска етнография (обща и историческа), етнография на южните славяни, етнография на България, славянска народна вяра, етнографска картография, увод в славянската филология, старобългарска граматика (увод, фонетика, морфология, словообразуване), старобългарски и църковнославянски език (за студенти богословие). По предложение на проф. Л. Милетич е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките, а 10 години по късно – за академик. Трябва да се отбележи широката му организационна дейност в БАН, където по негова инициатива са създадени няколко научноизследователски института, секции и издания. Той схваща етнографските и езиковите процеси като две неразделни страни на явленията, които се отнасят изцяло до разитието на народа. Акад. Романски е основател на два от най-старите института при академията – днешният Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, създаден през 1942 г. Основната му задача по онова време е да се изработи и издаде тълковен речник на български език. През 1948 г. Романски ръководи Института за народоука. На следващата година към него се присъединява Народният етнографски музей и така се създава Етнографски институт с музей при БАН. Акад. Романски е негов директор до 1958 г., като значително допринася за организирането, подреждането и обогатяването с нови сбирки и материали на музея, който е разрушен по време на бомбандировките на София. Трябва да се отбележат някои от най-важните етнографски изследвания, които имат голям принос към науката: „Българите на Балканския полуостров през 1912 г.“ с етнографска карта; „Народностен характер на Добруджа“ (1917), като по време на Първата световна война обхожда цяла Северна Добруджа, за да проучи и установи етническия характер на населението; „Българите във Влашко и Молдова“ (1930) – на основата на дълга работа в Букурещкия държавен архив и теренни проучвания в Олтения, Монтения и Молдова иска да установи българското население в тези земи. Богато е творчеството на акад. Стоян Романски, а наследството, което оставя, продължава да ражда плодове в областта на науката.
Изследователският интерес на Евдокия Петева (1901-1973) е насочен към българското народно изкуство. Родена в София в семейството на офицер, тя завършва Първа девическа гимназия в столицата. По-късно получава солидно университетско образование в Германия, където изучава история на изкуството и философия. Защитава докторат. През 1928 г. със заповед на министъра на Народното просвещение Петева е назначена за уредник в Народния етнографски музей. Там проучва българските народни накити, шевична орнаментика, керамични и метални съдове и други веществни прояви на народната култура. Трудовете й са едни от първите, които включват народното приложно изкуство в обсега на етнографските изследвания. Новите политически реалности след края на Втората световна война слагат край на нейната научна и етнографска кариера. Като съпруга на Богдан Филов, а и заради собствените й прогермански пристрастия, след 09. 09. 1944 г. тя е изселена от столицата и живее последователно в Дулово, Русе, Ловеч и Самоков.
Периодът, който се отграничава от Освобождението до края на Втората световна война, е етапът, когато българската етнография се очертава като една от най-интересните хуманитарни дисциплини. Бурното развитие на проучванията в областта се обуславя от новите исторически услвия, които предопределят и идеите, както и постиженията на научната дейност. Изследователите от това време са добре образовани и амбициозни учители, чиновници, юристи. Те са хора от средите на интелигенцията, които осъзнават важността на опазването, съхраняването, изучаването и популяризирането на традиционния балкански и български бит и култура. Затова продължават активната събирателска дейност, която започва още в годините на Възраждането. Но обстановката вече е друга – свободната и независима държава създава и подкрепя редица модерни институции, инициативи и идеи, които позволяват развитието и по-доброто организиране на науката. Показатело е, че именно след Освобождението и Съединението на Княжество България и Източна Румелия Иван Шишманов публикува „Значението и задачата на нашата етнография“ (1889) – основополагаща и цитирана и до днес статия.
Въпреки всички трудности от най-различен характер в този период, изворовата база на науката се увеличава. Новите научни и културни центрове дават допълнителни възможности на етнографите и фолклористите да интерпретират народната култура. Създават се нови научни и научно-популярни издания, обособяват се университетски предмети и кръжоци, изграждат се музеи и библиотеки, като основната цел е да се запази за бъдещите поколения изчезващия традиционен начин на живот сред населението. Трябва да се отбележи, че по това време работят още много учени и изследователи, които оставят трайни следи и спомагат за разгръщането на потенциала на етнологията в България.
Литература
Арнаудов, М. Очерци по български фолклор. София: Изд. „Български писател“, 1968.
Бобчев, Ст. История на българското право. Ч. 1. Бургас: Ик. „Ротонема“, 1993.
Вакарелски, Хр. Етнография на България. София: Изд. „Наука и изкуство“, 1974.
Василев, К. Стою Шишков: избрани произведения. Пловдив. Изд. „Хр. Г. Данов“, 1965.
Васева, В. В памет на Димитър Маринов. – В: Жива старина – научното наследство на Димитър Маринов (1846-1940). Ред. Цанева, Е., Маринова, М., Христов, П. София: Изд. „Проф. Марин Дринов“, 2018, 290 – 295.
Василева, М. Етнографските приноси в разностранното дело на Димитър Маринов. В: Народна вяр. Т. 1. Ч. 1. Съст. Василева, М. София: Изд. „Изток-запад“, 2003, 7 – 19.
Василева, М. Моето слово за Димитър Маринов. – В: Жива старина – научното наследство на Димитър Маринов (1846-1940). Ред. Цанева, Е., Маринова, М., Христов, П. София: Изд. „Проф. Марин Дринов“, 2018, 9 – 13.
Георгиева, Т. Българската етнография в периода 1878 – 1944: представители, постижения, проблеми. Велико Търново: Изд. „Фабер“, 2017.
Гребенаров, А. Македонският научен институт (София) – 85 години духовен център на българите от Македония. – В: Сердика, Средец, София. Т. 5. София, 2010, 197-204.
Динеков, П. Професор Стоян Римански. – Съпоставително езикознание, кн. 4. 1982, 39 – 46.
Динеков, П. Кузман А. Шапкарев – личност и дело. – В: Кузман Шапкарев: за възраждането на българщината в Македония – неиздавани записки и писма. Съст. и ред. Тодоров, И., Жечев, Н. София: Изд. Български писател, 1984, 5 – 17.
Динеков, П. Български фолклор. София: Изд. „Български писател“, 1990.
Дуриданов, Ив. Значението на Любомир Милетич за развитието на славистиката в България. – Македонски преглед, год. XIV, кн. 2. 1991, 97 – 103.
Калканджиев, В., Д. Калканджиева. Правописна реформа /1899/. – В: Българският университет и науката. Т. 1. София: Изд. „Дефекто“, 2014, 180 – 190.
Колев, Н. Българска етнография (етнология). Учебник. София: Изд. „Gaberoff”, 2000.
Стоичкова, Л. Академик Стоян Романски. – В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. София: Изд. на БАН, 1960, 3 – 11.
Тодоров, Д. Възникване и развитие на българската етнография. – В: Етнография на България. Т. I. София: Издателство на БАН, 1980, 114-150.
Цанева, Е. Българска етнология – учебно помагало за средните училища по култура. София: ИФ-94, 2005.
Институт за български език „Проф. Любомир Андрейчин“.
