Вече изминаха 30 г. от промяната на политическата система в България. Тя се извършва в унисон с новите стандарти на политически, стопански и духовен живот. Все още обществото ни не успява да се консолидира около една оценка за периода 1944-1989 г. Позициите често са крайни и взаимноизключващи се, което води до нестихващи и оспорвани дебати, допълнително нагнетяващи противопоставящите се тези – този процес е отчетливо откроен в хуманитарните науки. Целта на настоящата научно-популярна статия е да представи периода на държавен социализъм от гледната точка на науката етнография/етнология. Стремежът е към безпристрастно представяне на факти и различни изходни позиции към развитието на етнографията през периода.
Настъпилите промени след 09.09.1944 г. поставят ново начало на социално-икономическото и политическо развитие на България. Налага се нов обществено-икономически строй, който господства в страната до 1989 г. Появяват се програми, правилници, закони и планове, които целят изграждането на нов тип общество. Промените логично засягат и науката. Те са многопластови и обхващат всички направления
През втората половина на 40-те години на XX в. се налага съветският модел както на организация на науката, така и на научна интерпретация. С поредица от новоприети закони се извършва реформа в структурите на Българската академия на науките. На 01.02.1947 г. Великото народно събрание гласува Закон за БАН. Тя е определена като „най-висшият научен институт в страната“, „държавно учреждение със свой самостоятелен творчески, организационен и административен живот“, което обаче се намира под ведомството на Министерски съвет (МС). В Закона е записано, че МС утвърждава общия научен план на Академията и следи за неговото изпълнение. По този начин се отнема академичната автономия, а развитието на институцията и цялостният научен живот в страната се поставят под прекия контрол на държавата. Като се следва марксистко-ленинската идеология, със Закона и с новия Устав се налага ленинският принцип за „единство на теорията и практиката, за непосредствено свързване на науката със социалистическото строителство“.
По това време българската етнография се намира в специфично състояние. От една страна науката продължава да се развива, като събирачите продължават да увеличават знанието за народната култура, а от друга – годините след Втората световна война оказват неблагоприятно влияние. Основният етнографски център в страната е Народният етнографски музей (основан 1906 г.), който е поразен на 30 март 1944 г. от бомбандировките над София. Половината от фондовете, цялата библиотека, архивите и фотолабораторията му са унищожени. Затова първоначално усилията на ръководството на музея са насочени към възстановяване на материалните загуби. В период от почти едно десетилетие се засилва събирането на предмети на материалната култура, които при постъпване в музейните фондове прилежно се описват и каталогизират.
Икономическите проблеми по време и след Втората световна война създават редица затруднения. Още по време на войната се преустановява издаването на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, където етнографи и фолклористи публикуват събраните и записани пословици, поговорки, гатанки, легенди, народни вярвания и бичаи, песни, приказки и т.н.
В периода 1947-1949 г. настъпва коренна реорганизация на Българската академия на науките. Основани са нови и са обединени някои разделени до тогава научни учреждения в състава й. През 1947 г. започава работа Институтът за народоука. Терминът „народоука“ е превод на термина „фолклор“ (folklore) – знание за народа. Първоначално в института са назначени на щат трима асистенти – Иван Коев и Стефана Георгиева, които се местят от Института за български речник, и Райна Пешева, наскоро завършила славянска филология. Първата им задача е изработването на подробна картотека на мотивите на българското народно творчество. Започват да издирват и каталогизират обнародвани и необнародвани песни и приказки.
В резултат от проведения през 1948 г. Пети конгрес на БКП настъпват съществени промени в научните среди. На 16.09.1949 г. Великото народно събрание гласува нов Закон за БАН. Учените в България са задължени да усвоят и да прилагат марксистко-ленинската методология. Налага им се в своите изследвания да цитират съчиненията на Маркс и Енгелс, Ленин и Живков. Отречени са някои от достиженията и схващанията в хуманитарните науки от предходния период. Ликвидирането на академичната автономия и идеологизацията на науката дават своето неблагоприятно отражение върху развитието най-вече на обществените науки в БАН. През 1962 г. е създаден Държавният комитет за наука и технически прогрес, който подчинява всички научноизследователски звена в страната. За хуманитарните науки е постановено „още по-активно да съдействат за утвърждаването на социалистическата идеология във всички сектори на обществения живот и в съзнанието на хората, да водят непримирима борба против вякакви остатъци и прояви на буржоазната идеология и морал.“ (Кандиларов 2019: 64). През 2003 г. проф. Рачко Попов, тогава директор на Института, характеризира състоянието на етнографията и нейните изследвания през социализма. Той пише, че „слабостите, недостатъците и грешките в българската социалистическа етнография и в хуманитаристиката въобще се дължат предимо на господстващата и единствена тогава маркстистко-ленинска идеология с присъщата за нея атеистична пропаганда...“.
Със закона за Българската академия на науките от 1949 г. Етнографският музей и Институтът за народоука се обединяват и поставят началото на Етнографския институт с музей. Тогава се определя, че научната работа ще бъде задача на Института, а в Музея, който е негова база, главната работа ще бъде събирането, подреждането и запазването на етнографските материали. В останалата част на страната етнографските и краеведческите музеи остават в системата на Министерството на пропагандата. Още през 1949 г. се подновява издаването на „Сборник за народни умотворения“. От 1953 г. започва да излизат „Известия на Етнографския институт и музей“. През 1954 г. за експозициите на Етнографския музей е предоставена част от бившия царски дворец, където музеят се помещава и днес.
Някои от изследователските полета са поети от други институти. Например изучаването на музикалния и танцов фолклор е поверено на Института по музика. С народните изкуства се заема Института по изкуствознание, а с народната архитектура – Институтът за архитектура и градоустройство. Всички работят заедно. Израз на тези всеобщи усилия са няколко проведени комплексни теренни експедиции през годините 1953 – 1960, последвани от 5 тома „Комплексни научни експедиции“ и други публикации.
Постепенно се налага идеята за близост на етнографията до историческите, а не до филологическите науки, отново под влияние на организацията и научната парадигма на съветската наука. Под ръководството на проф. Христо Гандев през 1959 г. Етнографският институт е прехвърлен от Отделението за език и литература към Отделението за исторически науки на БАН. Студентите започват да учат етнографска специализация в Историко-философския факултет, а не във Филологическия, както преди. През 1980 г. директорът на института акад. Веселин Хаджиниколов пише: „Без етнографската наука, която навлиза в най-интимните сфери на народния живот, като изучава народните поминъци и занаяти, селища и жилища, народното облекло и хранене, народните обичаи, празници и обреди, народните знания и вярвания, народните игри и веселия, всички сфери на народното творчество и изкуство, на народния бит и начин на живот, на народната душевност и др., общите исторически науки не биха могли да пресъздадат плътната и пъстра картина на народния живот.“ И днес етнологията се изучава в историческите факултети на Софийския и други университети.
Музейното дело също търпи развитие. Освен Народния етнографски музей в София (1906 г.), през 1949 г. е създаден етнографски музей в Пловдив, като през 1952 г. е открита постоянната му експозиция. Основаването на музеи продължава във всеки окръжен град – 26 на брой, където са обособени специални отдели за битовата култура в съответните райони. През 1964 г. е създаден „Етър“ – етнографски музей на открито с оригинални и реконструирани работилници за обработка на дърво, глина, метал, текстил, храни и пр., с чаршия от градски търговско-занаятчийски заведения. От този период (1965) е статията на Божидар Божиков, в която се определят състоянието и задачите на Народния етнографски музей. Авторът казва, че „ние всички ясно виждаме, че старият бит в селото безвъзвратно си отива, изчезват и характерните за него предмети. Това още повече налага да се бърза със събирането на материали, защото в следващите 1-2 десетилетия вече не ще ги намерим. Народният етнографски музей при БАН в София показва и ще показва предмети от народната култура на нашия народ, които не ще се срещат вече в живота.“ В съвременните експозиционни зали посетителите имат възможност да видят и да се докоснат до предмети и истории от средата на XIX до края на XX в.
През 60-те години на XX в. във връзка с политиката за засилване на патриотичното възпитание на народа специално внимание се отделя на ролята на историческите науки. Те трябва да насочат усилията си към разработването на теми, свързани с историята на България, въпросите за културното развитие на народа от дълбока древност до наши дни. През 1964 г. е публикуван историко-етнографския очерк „Българи“, включен в един от томовете на съветското серийно издание „Народите на света“. За пръв път се проследява етническото и етнографското развитие на българите във всички етапи, дялове и направления.
През 70-те години и особено след Единайстия конгрес на БКП (1976 г.) се поставят още по-широки и всеобхватни научни задачи пред етнографите. Те са включени в написването на многотомната „История на България“; организиране и осъществяване на множество национални и международни изложби с цел популяризиране на етнографските реликви, съхранявани в Етнографския музей; задълбочаване на съвместната научноизследователска работа със социалистическите страни и други. Етнографите са ангажирани и с подготовкта и отпечатването на тритомна „Етнография на България“. Работата върху този колективен труд започва още през 60-те години. Първият том е посветен на увода в етнографската наука. Представени са основните теоретични и методологични проблеми на марксистко-ленинската етнография, обща характеристика и история на българския етнос; основни дялове от традиционната социо-нормативна култура (семейство, род, селска община, еснафски организации, българско обичайно право). Том 2 е определен за материалната култура, а третият разглежда традиционната духовна култура и народно изкуство. Тритомникът е изключително постижение, плод на множество експедиции в страната, работа с архивни материали, от консултирането и включването на изключителен обем българска и чужда литература. Този колективен труд представя етнографията от периода на зрелия социализъм у нас като наука за българския етнос и неговата култура – българската традиционна народна култура. Той е и резултат от държавната политика, защото, както пише тогавашният директор на Етнографския институт с музей Веселин Хаджиниколов в предговора към Т. 1: „етнографията дава своя принос също за естетическото възпитание и за изпълнение на партийно-правителствената програма за естетическо-нравствено възпитание на народа и най-вече на подрастващите поколения... От народната хуманност, човечност, нравственост, освободени от някои реакционни черти, наложени от класовото развитие на обществото и от религиозния мироглед в миналото, хората твърде лесно и успешно се възпитават на истинска социалистическа нравственост.“
Започва системно проучване на традиционната култура на отделните етнографски области на страната. Работата се осъществява от научните работници на Етнографския институт заедно с фолклористи, езиковеди, музейните работници от местните музеи и други. Събраните материали се обработват и издават в серията „Етнографски проучвания на България“. В отделните книги авторите обхващат различни страни на изучаваните от тях явления: типология, етапи и форми на развитие, кутурно-исторически пластове и др. Регионалната култура се разглежда като подвариант на националната. Всеки том представя комплексно проучване на състоянието, закономерностите на развитие и регионалната специфика на бита и културата в определена етнографска област на страната („Добружда“ (1974); „Пирински край“ (1980); „Капанци“ (1985); „Пловдивски край“ (1986); „Софийски край“ (1993); Родопи (1994); „Странджа“ (1996); „Ловешки край“ (1999) и „Сакар“ (2003)). Проучванията се организират и ръководят от Етнографския институт с музей при БАН, с подкрепата на местните държавни и обществени организации. Изследванията обхващат периода от втората половина на XIX до средата на XX в. Така към края на 80-те години е събран внушителен корпус от теренни материали за народната култура.
Изминалите три десетилетия са повод за равносметка и оценка на постигнатото до момента и създаването на план за бъдещото развитие. По този повод на страниците на сп. „Музеи и паметници на културата“ намираме статистика, която показва развитието на музейната мрежа в страна за този период. През 1974 г. музеите наброяват 187, като един държавен музей се пада средно на 46 000 души. По линия на т.нар. „социални поръчки“ българските етнографи работят по изработването и внедряването на нова обичайно-празнична и ритуална система. Тя следва да наследи най-доброто и прогресивното от старата система и да утвърди нововъведенията, свързани предимно с различните трудови отрасли и с новия социалистически семеен бит на работническата класа (дни на химика, металурга, механизатора, лозаря, акушерката, краваря, трудовия ветеран), с новото социалистическо семейство (празници на зрелостника, абитуриента и донаборника, граждански брак и именуване, дни за възпоминание на мъртвите, които трябва да изместят религиозните задушници) или с нови официални исторически и политически чествания (дни на Септемврийското въстание, на Г. Димитров, на Великата октомврийска социалистическа революция, на Комсомола и на Пионера, на бригадирската младост и др.).
През 1974 г. е публикуван на български език големият обобщаващ труд на проф. Христо Вакарелски „Етнография на България“ – плод на петдесет годишна събирателска и изследователска работа. Преди това книгата е издадена на полски и немски език. В нея авторът обособява основните дялове на българската народна култура и ги назовава „Веществена култура“, „Духовна култура“, „Обществена култура“ и „Народно изкуство“. Също така засяга някои историографски и теоретични въпроси, като например развитието на етнографията в България и за връзката й с другите науки, за етногенезиса и културното развитие на българския народ и др.
70-те години са период и на реформи в издателската политика на БАН. С решение на Президиума на Академията през 1973 г. се преустановява издаването на Известията на отделните институти и се заменят с редовни списания или поредици. Така се поставя началото на периодиката „Българска етнография“. В уводната част на първия брой от 1975 г. се определят задачите и целите на новото списаие: „На страиците на „Българска етнография“ ще се поместват статии за общата методология на етнографската наука, за постиженията й в другите страни, ще се осветляват етническите и културно-битовите процеси на разни народи в миналото и днес. ... В специална рубрика ще се разглежда, оценява и подпомага развитието на етнографското музейно дело у нас и ще се поместват информации за неговите постижения в другите държави. ... „Българска етнография ще се стреми не само да обслужва науката, но и да подпомага обществено икономическата и културно-преобразователна практика, да съдейства за правилното управление и насочване на сложните процеси по социалистическото преустройство на бита и културата на хорат, по всестранното възпитание и изграждане на новия човек на развитото социалистическо общество.“ Така списанието става един от основните научно-информационни канали в средите на българската хуманитаристика. През 1994 г. започва да излиза под името „Българска етнология“. То съществува и днес, като се публикува в 4 броя годишно от името на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей-БАН.
Трудно е да се даде еднозначна оценка за постиженията в българската етнография в периода 1944 – 1989 г. Със сигурност режимът бележи всички сфери на обществено-икономическия живот в страната. Науката е пряко засегната. Чрез множество реформи учените са задължени да цензурират изследванията си и да ги поставят под знака на марксистко-ленинската идеология. Така трябва да се наложи нов тип светоглед, който да рационализира поведението на хората и да ги лиши от вярата и упованието, които са основни крепители на ценностите преди войната. От друга страна в този период се създават и уникални трудове, които вече са класически пример и не спират да се четат и цитират от новите поколения учени. Поредиците, които се издават от Етнографския институт с музей, са плод на многогодишни усилия и труд на учените, които утвърждават науката сред академичните среди не само в страната, но и в чужбина. Периодът на социализма е време, от което трябва да си извадим нужните поуки и да се стремим да не повтаряме грешки, които биха довели отново до загуба на академичната автономия.
Литература
Божиков, Б. 1965. Народен етнографски музей при Българската академия на науките – състояние и задачи. В: Известия на Етнографския институт и музей. София. Изд. на БАН. 37-54
Бонева, В. 2019. Българското училище в музея: колекции, експозиции, интерпретации. В: Музеите и училищната история. Изд. „Фабер“, 7-12.
Георгиева, И. 2010. Ethnologia in aula academica. В: Ethnologia Academica, 6. ИК „Гутенберг“. София. 7-72.
Кандиларов, Е. 2019. Трансформации и развитие на БАН (1947-1989). В: Кратка история на Българска академия на науките. Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов“. София. 61-82.
Кисьов, И. 1974. Тридесет години социалистическо музейно дело, В – Музеи и паметници на културата, кн. 2-3. Комитет за изкуство и култура. 5-10.
Коев, И. 1955. Десет години българска етнография. В: Известия на Етнографския институт с музей. кн. 2. София. Изд. на БАН. 443-450.
Лулева, А. 2011. Етнография/етнология на съвремеността – четиридесет години по-късно. В: А. Лулева, В. Васева, И. Петрова, П. Христов (съст.) Етнологията в България. История, Методи, Проблеми. С., 2011. 7-17.
Маркова, Л. 1980. Етнографската наука в НР България. В: Етнография на България. Т. 1. София. Изд. на БАН. 151-163.
Попов, Р. 2003. Етографските изследвания през социализма. – В: Социализмът: реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната куктура. Ред. Иванова, Р., Лулева, А., Попов, Р. София. Етнографски институт с музей. 7-12.
Романски, Ст. 1953. Етнографският институт с музей при Българската академия на науките. В: Известия на Етнпграфския институт с музей. кн. 1. София. Изд. на БАН. 3-8.
Тодоров. Д. 2004. 30 години „Етнография на съвремеността“. – В: Проблеми на съвременната етнология. Сборник по случай 30-годишния юбилей на секция „Етнография на ствремеността“ в ЕИМ. Съст. Надя Велчева. София. БАН. 7-30.
Тодоров, Д. и колектив. 1974. Добруджа: етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София. Изд. на БАН.
Хаджиниколов, В. 1977. Единадесетият конгрес на БКП, Юлският пленум на нейния Централен комитет и етнографската наука. – В: Българска етнография. кн. 1. Изд. на БАН. 1977. 9-18
Хаджиниколов, В. 1980. Предговор. В: Етнография на България. Т. 1. София. Изд. на БАН. 1980. 5-14.
Хаджиниколов, В. 1979. Етнографски и фолклористични изследвания в чест на Христо Вакарелски по случай 80-годишнината от рождението му. София. Изд. на БАН.
Към нов етап в българската етнографска периодика. – В: Българска етнография. кн. 1. 1975. 3-6.