Психологическата школа възниква като обособено поле в рамките на антропологическата школа. Тя обяснява сходствата в начина на живот, възгледите и фолклора на много отдалечени едни от други народи с общата човешка природа и с общите закономерности при индивидуалното и колективното развитие на отделни хора и на обществата като цяло, независимо от географското им разположение и от генетичното родство помежду им. Сходства се откриват не само при народи с общ етнически произход и обща митология от древността (основанието на митологическата школа), нито пък само при заемки и странстване на мотиви и сюжети, които народите усвояват в процеса на контактите помежду им (тълкуването на миграционната школа). Това води до вглеждане в човешката психика, която има универсален характер и която в основата си е обща за всички хора по света.

Основоположник на психологическата школа е германският философ Вилхелм Вунд (1832–1920) с най-известното му съчинение „Психология на народите“ в 10 тома (1901–1904; 1911–1920). Сериозен тласък на психологическата школа дават идеите за подсъзнанието и несъзнаваното, първоначално развити от Зигмунд Фройд (1856–1939) в неговата психоанализа, а по-късно детайлно разработени и обвързани с полето на антропологията от Карл Густав Юнг (1875–1961) в създадената от него аналитична психология. Най-важният принос на Юнг, който значително разширява кръгозора на научната дисциплина, е идеята за колективното несъзнавано като устойчиво ядро на човешката психика. Освен съзнанието, което е на повърхността и има ограничен обхват, второто ниво е индивидуалното несъзнавано, или както го нарича Фройд, подсъзнанието, което обхваща елементите, които още не са осъзнати или, обратно, изтласкани са поради своя неприемлив характер. Третото ниво е колективното несъзнавано, което е принципно недостъпно за осъзнаване и е общо за всички хора; то е на границата между психичното и биологичното и ни свързва със заобикалящия природен свят.

Колективното несъзнавано се проявява косвено – неговото съдържание се проектира в образи и символи, които то поражда спонтанно и независимо от човешката воля и които не могат да бъдат разбрани и изтълкувани единствено на фона на личната история. Тези универсални символи съпътстват историческото развитие на човечеството и са в основата на всички култури от древността, като продължават да се проявяват в сънищата, в изкуството и в поведението на съвременния човек. Всяка епоха обогатява, конкретизира или видоизменя съдържанието им, без да може да ги изрази и рационализира докрай, но и без да може да ги отмине. Тези вечни символи Юнг нарича архетипове. Те изграждат митологичните сюжети и образи и устойчиво присъстват във всяко човешко творчество. Основни между тях са митът за героя, който символизира психическото израстване – индивидуално или колективно; архетипът на дървото (световно, на живота, на познанието и т. н.), което означава постепенното разгръщане на психическите заложби и дадености; архетипът на сянката, който представя всички наши недостатъци, отбягвани от съзнанието ни; архетипът на анимата (женската страна в психиката на мъжа) и анимуса (мъжката страна в психиката на жената); архетипът на психичното ядро (Self) и на цялостната личност, и др. Оспорвано или доразвивано, днес учението на Юнг е в основата на аналитично психологическата антропология.

Поддържането на здравословен баланс между различните психически нива и съдържания е била и продължава да е постоянна грижа на индивидуалния живот и на всяко общество от зората на човечеството. За това говорят както древните митологични сюжети, така и произведенията на изкуството. Конкретните образи и мотиви дават израз на неповторимия начин, по който отделната личност или общност преживява и осмисля универсалните човешки проблеми в зависимост от нейната раса и географско положение, в зависимост от нейната история и изградена през вековете специфична култура. Изучаването и опознаването на народопсихологията, освен че натрупва знания за отделните общества, има и важна практическа роля: то помага за разбирането и приемането на другия, който идва от близка или по-далечна чужда култура, допринася за избягването на конфликти и за изграждане на толерантност и съжителство между различни етнически или конфесионални групи, което в днешния свят на масови миграции става все по-актуално. Етнопсихологията също така е необходима за изясняване на контекста и изградените културни стереотипи в индивидуалното поведение, което е от голяма значимост за създаване на адекватна картина при различни случаи на девиантно поведение в обществото, както и за намиране на пътища за справяне с отклоненията.

Литература

Георгиева, А. Образи на другостта (колективно несъзнавано – архетип – мит). – Български фолклор, 1994, кн. 2, 92–100.

Анчев, А. От психологическата основа в народоуката на Иван Д. Шишманов до българската аналитичнопсихологическа антропология. Т. І–ІІІ. София: Издателска къща „Тип-топ прес“, 2016.