Позитивизмът е идеалистическо философско течение, интересуващо се субективния опит и описание на явленията. Позитивизмът утвърждава единствено сетивно проверими положения, емпирични изследвания, като ги приема за единствен източник на действително знание. В този смисъл той разглежда емпиричните науки за източник на истинно познание.

Позитивистката философия възниква през 30-те години на ХІХ век с възгледите на основателя си, френския философ Огюст Конт (1798—1857). В труда си „Духът на позитивната философия“ (1844) Конт излага принципите на позитивизма. В основата на възгледите му за развитието на човешкото общество лежи концепцията за развитието на човешкия интелект, който преминава през три исторически стадия: – теологически, при който хората използват понятието за бог като обяснителна хипотеза, приписват свръхестественост на природните процеси и ги обожествяват. Самият теологичен стадий се дели на три степени: фетишизъм, при който човек се прекланя на фетиши – предмети, на които са дават човешки черти, политеизъм – хората започват да си представят първопричините за явленията в човешки образи и да измислят богове. И третата степен – монотеизъм, при който първопричините се структурират и измежду тях се отделят главни и второстепенни, докато накрая се открива главната първопричина – Единният Бог.

Вторият стадий в развитието на човешкия интелект е метафизичният, при който стремежът е да се достигне абсолютно познание за света, но мястото на боговете се заема от абстрактни същности. Единният Бог е заменен с природата.

Третият стадий е позитивният, при който единственият универсален метод за придобиване на знание става наблюдението. Конт повтаря идеята на Фр. Бейкън, че фундамент на знанието трябва да стане провереният опит. Учените трябва да търсят не същността на явленията, а закони – постоянни отношения, съществуващи между фактите. Знанието става позитивно: полезно, точно, достоверно и утвърдително.

Позитивизмът оказва влияние върху методологията на естествените и обществени науки, особено през втората половина на ХІХ век. Образец за наука на позитивизма е естествознанието, чиито методи позитивистите пренасят в обществените и хуманитарните науки. О. Конт се стреми да изгради „позитивна“ наука за обществото – социология. Представители на позитивизма през ХІХ век са Х. Спенсър, Дж. Стюърд Мил. В съвременния неопозитивизъм (логически позитивизъм) съчетава емпиризма с епистемологията.

Позитивизмът е широко прилаган в българските хуманитарни и обществени науки през XX век.

Литература

Halfpenny, P. Positivism and Sociology: Explaining Social Science. London: Allen and Unwin, 1982.