От средата на ХХ в. в обществознанието се развиват и противоборстват две основни теоретични линии, които разглеждат т. нар. етничен феномен: теорията на етноса /развивана основно в страните с историко-материалистични позиции в науката – СССР и Русия, както и страните на бившия социализъм/ и теорията на етничността /представена в Западна Европа и САЩ/.
Най-често вменяваният негатив на теория на етноса е нейният „експлицитен примордиализъм“, който се противопоставя на считаните за исторически балансирани подходи на модернизма (конструктивизъм/инструментализъм/мобилизационен) на теорията на етничността. Истината е, че сред представителите и на двете направления има привърженици на всички подходи / напр. сходните примордиалистки възгледи на Ю. Бромлей и А. Смит; както и конструктивистките – на В. Тишков и А. Купър/.
Два са основните подхода към етничното – примордиален и модернистки, като всеки един от тях е представен с няколко подразделения.
Терминът примордиален, първичен е въведен от Е. Шилдс през 1957 г. Примордиалният /есенциалистки/ подход, изграден при силното влияние на еволюционизма, предполага, че етничната идентичност се основава върху дълбоки и основополагащи връзки с определена група или култура, заложени в генетичния код и явяващи се продукт на ранната човешка еволюция. Така от самото начало за примордиалистите централен е проблемът за природата на етничния феномен. В една своя крайна форма този подход разглежда етничността в категориите на социалната биология като разширена форма на родствения отбор и връзки, като инстинктивен първоначален импулс на принадлежност /П. Ван ден Берге предлага радикална социо-биологична концепция на етничността, при която тя се разбира като роднинство/. Сходни идеи са изказани в рамките на руско-съветската теория на етноса, където социалният биологизъм заедно с географския детерминизъм дават основата на „пасионарната теория“ на Л. Гумильов.
Според този подход, етносът/етничността или етничното/ се концептуализира като първична даденост. Тя се формира от това, с което индивидът се ражда или придобива при раждането: тяло – споделените физически характеристики на групата; име – лично, фамилно, групово; език, религия, ценностна система, съвкупност от обичаи и норми и т.н. Привързаността по кръв, произход, родство се счита за естествена. Хора са готови да умрат за семейството, рода, родината си. Това е така, защото именно последните са „гаранти” на живота – те го носят, предават и защитават. М. Вебер пише за харизматичното влияние на кръвта. Тук трябва да се спомене и възгледът, тръгнал от него, че принципът на раждането често се основава върху фикции: характерно за етничността е вярата в общия произход, не непременно фактът му – не е съществено дали общността на кръвта съществува или не обективно, съществено е, че субективната вяра в нея подхранва общностния живот.
Оттук и етническите връзки се разглеждат като първични по отношение на социалните. /Кл. Гиърц постулира съществуването на примордиална привързаност, която се основава повече на естествен афинитет, отколкото на социално взаимодействие: Принадлежността към етническата група не е просто едно от многото ядра на идентификация, а основното, чрез което се предават чувствата, спомените, които индивидът не може да избира. Айзакс говори за базисна групова идентичност, придобита с раждането и по-съществена от множеството „вторични” други идентичности, придобити по-късно. Примордиалните връзки са дадени, априорни, предшестващи опита и комуникациите – всъщност, комуникациите се осъществяват вътре в примордиалните реалности. Хората не просто си взаимодействат, те взаимодействат по смислово-натоварен начин, те участват в определени рамки, схеми, модели на поведение.
Силата на примордиализма е, че изразява на теоретичен език чувствителни и действащи струни на всекидневното съзнание: привързаността на много хора към витални източници на живота като произхода им, потеклото, територията и родината, историята. Слабостта му е, че поставяйки ударението върху такива маркери като общата кръв, произход, първичните връзки, етничното се лишава от социалните фактори за неговото съществуване – от ролята на икономически обединената територия, на общия пазар, на комуникациите в неговите рамки и т.н., от мотива на общия интерес.
На етничната теория, развивана в бившите социалистически страни, се вменява изначален и последователен примордиализъм. Етническите корени са в основата на генеалогията на нациите, разгърната в един омекотен вариант на подхода – етно-символизма на А. Смит и следовници. В него, подобно на някои последни текстове на Ю. Бромлей, прозира идеята за субективната природа на етничността, обърната силно към миналото и черпеща от него мотивация за съвременна активност. В България примордиалната концепция е широко разпространена особено в тезата, че произходът е главен ключ за разбиране на колективната идентичност.
Модернистките подходи към етничността включват инструментален, конструктивистки и мобилизационен, както и техни междинни варианти. Те са сходни по корен /социологичния функционализъм/ и често се преценяват заедно. И трите разглеждат етничното като резултат от политически митове, създадени и манипулирани от културните елити в техния стремеж към привилегия и власт. Привържениците им си задават въпроса, защо хората избират етнически черти за целите на социалния конфликт. Етничното начало се разглежда не като дълбока, първична идентичност, която изплува на политическата арена, а като стратегически избор на индивидите, които при други обстоятелства и в друго време биха избрали друга групова идентичност като средство да спечелят повече власт и привилегии. Тя възниква в резултат на съперничеството на елита в рамките, определени от политическите и икономически реалности (П. Брас). Тогава етничното излиза от обичайното си латентно състояние, мобилизира се и се използва за повишаване на активността на групата, за преодоляване на доминиране или конкуренция от страна на други групи, за постигане на вътрегрупово солидарно поведение и повишаване на груповите позиции.
Подходите от периода на постмодерността открояват историческия, променлив характер на етничните феномени – това, че в един момент етничното е на върха на идентификационните предпочитания, не означава, че не може бързо да отзвучи при нови политически и икономически обстоятелства. Ограничението на подхода е в неговата неспособност да обясни формирането и устойчивостта на етническите групи в извънконфликтни ситуации, да отговори откъде произтича и как се формира етничното.
Важна за етничното е ролята на социалните и културни граници, на вътрешните и външни представи за същността на групата /Ф. Барт/. Според неговата конструктивистка позиция, характеристиките, използвани при определение на групите, не се свеждат до сумата от включените в пределите на границите им културни белези. Етнически определените групи се определят основно по тези характеристики, които самите им членове считат за значими и които лежат в основата на самосъзнанието им. Възгледът, че етносът и особено етничността са форма на социална организация на културните различия се приема все по-широко от модернистите както извън, така и вътре в българската наука.
Подходите към етноса и етничността не са задължително взаимоизключващи се. Разликата в тълкуването на етническата тематика е по-скоро концептуална: теория на етноса подхожда от гледна точка на общността и груповите характеристики, тази на етничността слага в центъра индивида като член на групата. Това дава основание да се търси междинен или обединителен подход към етничния феномен на базата на двете теории. Намирането му обаче е възможно, само след като се отговори на основния онтологичен въпрос на научната дисциплина: съществува ли този феномен в реалността /не само в научните абстракции/ и в какво се проявява? Обединяването и интегрирането на най-ползотворните аспекти на гореспоменатите подходи в цялостна теория на етничния феномен с повишена чувствителност към конкретния контекст на проявата й, е задача на днешния ден.
Литература
Armstrong, J. Nations before Nationalism. Chappel Hill, 1982.
Brass, Р. Ethnicity and Nationalism. Theory and Comparison. New Delhi: Sage Publications, 1991.
Hutchinson J., A. D. Smith (eds). Ethnicity. Oxford: Oxford University Press, 1996.
Smith, A. D. The Ethnic Origins of Nations. New York: Basil Blackwell, 1986.