Структурализъм

Структурализмът е изследователски метод и течение в хуманитарните науки, който се опитва да изследва специфично поле (например митологията) като комплекс от съставни части. Основите на структурализма поставя швейцарският езиковед Фердинанд дьо Сосюр (1857-1913), който пръв въвежда този термин. Той предлага езикът да бъде разглеждан като система, в която всеки елемент може да бъде дефиниран само чрез логически връзки на еквивалентност или опозиция спрямо останалите елементи. Тази съвкупност от взаимоотношения образува структурата. „Знакът“ според Сосюр е обект, дума, образ с някакво значение, прикрепено към тях. Структурализмът и семиотиката твърдят, че съдържанията на знаците далеч надминават индивидуалните намерения.

 

Структурализмът изследва моделите, залегнали в основата на социалните и културни явления и връзката между основните за едно поле на изследване елементи (езиклитература и др.). Методологически образец на структурализма е структурната лингвистика – най-влиятелното направление в науката за езика на ХХ век. Лингвистите изясняват скритите разлики, структура и правила, благодарение на които са възможни езиковите изказвания, а структуралистите разглеждат литературата, мита, обществените норми, жестовете и дрехите като езици, с които общуват представителите на една или друга култура.

Макар да е преди всичко свързан с литературната теория и критика, структурализмът се определя като метод или подход, а не като строга дисциплина. Структуралистките идеи могат теоретично да се прилагат в различни области и много френски интелектуалци възприемат структурализма като имащ широко приложение. Приложен е в полета като антропологияпсихологияпсихоанализа.

Класическият структурализъм се проявява в две основни разновидности –английски и френски. Първата има своите корени във функционалната школа на английската антропология, представена от Б. Малиновски и Р. Браун, а втората се представя чрез научното дело на френския етнолог Клод Леви-Строс. През 60-те години на ХХ век структурализмът става преобладаващо теоретично направление в етнологическата наука, като структуралистките идеи получават популярност и внимание именно чрез работата на К. Леви-Строс. Той провъзгласява структурализма за всеобща теория и методология и го прилага за обяснение на социални феномени.  Използвайки метода на структурната лингвистика, Леви-Строс създава цяла система от символи, чрез които се опитва да обясни една или друга област на културата, включително и традиционната народна култура. Основа на неговите схващания е представата за една вечна, извънисторическа структура на обществото, която се намира извън всякакви причинно-следствени връзки. К. Леви Строс прокарва идеята за единството на човешкия разум на всички стадии от историческото развитие на човечеството. Според него в дейността на хората преобладава съзнателното, рационалното начало и всички негови форми са подчинени на строга логика. Най-често повтарящи се закономерности в тази логика са т.нар. бинарни опозиции или двойки противопоставяния (горе-долу, небе-земя и т.н.). Всички те произлизат от основната опозиция природа – култура. Тази идея определя и главната насока на структурализма като научен метод. Идеите на структурализма намират широко разпространение и в българската етнография през 80-те години на XX век.


Литература

Леви-Строс, Кл. Структурна антропология 2. София, 1995.