Армъните са един от най-древните народи на Балканите, чиито представители, известни още и като власи, цинцари или куцовласи и до днес живеят пръснати из България.
Сред различните народи на Балканите и измежду „другите” общности – наши съседи в България и част от съвременната ни нация, армъните в много отношения са едни от най-слабо познатите. Навярно една от причините се крие зад името „власи”, дадено им от заобикалящото уседнало население – название, с което векове наред се наричат всички странстващи пастири и номади и чийто корен означава „(пътуващ) овчар“/ „номад“, „чужденец”, „странник”, „пришълец” (Winnifrith 1987). Това название им е дадено от околното уседнало население, което по правило не прави разлика между етничността на различни общности странстващи пастири. Най-често се объркват названията на арумъните, каракачаните и юруците – всички практикуващи номадско или полуномадско овцевъдство. От теренната информация често тази грешка преминава и в научните изследвания. Някои изследвачи разграничават общностите на базата на говоримия език. Така Г. Вайганд и Иречек различават „румънски каравласи“ (арумъните), „погърчени каракачани“ (каракачаните) и „турци юруци“.
Армъните привличат изследователския интерес с необичайната форма на етноса си – етнодисперсия. Те живеят разпръснато из целия Балкански полуостров – в различни по численост общности. В България броят им е най-малък в сравнение с другите балкански страни. Армънският етнос от векове е разделен на две главни групи според начина им на живот и поминъка: уседнали – главно градско население, занимаващо се с различни професии и отличаващо се с висока образованост, и неуседнали – номади, практикуващи подвижно животновъдство. Тези две групи носят един и същи общ етноним – armanji/ аramanji, но показват различни модели на конструиране и поддържане на етническата идентичност. В хода на историята армъните не успяват да консолидират нация и да създадат своя собствена национална държава.
Армъните като етнос са представени от различни етнографски групи, отличаващи се със специфика на поминъка, културата и диалекта: пиндени, фаршероти, москополени, грамостяни, мочани, мегленити, олимпски власи, мачедонени. Онази част от армъните, която живее уседнало в градовете, занимава се със занаяти и търговия и е носител на градски тип култура, добива известност сред съседите с названието цинцари, което и самите те възприемат. Армъните, достигнали и заселили се в България, са главно грамостяни и цинцари от различни градове в Македония и от Москополе и някои селища в Пинд и Грамос.
Първите вълни преселници след разорението на Москополе – грамостяни и москополени, достигат до България още в началото на ХIХ век. Първите колонии се появяват в градовете Мелник, Горна Джумая, Дупница, Татар Пазарджик, Пловдив, Станимака, Пещера, Стара Загора. Те са главно от уседнало градско население. Към средата на ХIХ век приижда втора вълна преселници от Албания и Македония, които се установяват и в Неврокоп, Разлог, София, Самоков. Успоредно с тях проникват и пастири грамостяни от планините Грамос и от различни места в Македония. Установяват се в Малешево и Беласица, по теченията на Струма и Места, заемат планинските пасища на Пирин, Рила и Западните Родопи. Някои достигат Средна гора и Стара планина. Те възприемат планината като свое обетовано пространство. Днес една от най-големите армънски общности живее в Западните Родопи – във Велинград и Чепинската котловина (Ракитово, Дорково). Голяма колония има и в Пещера, която е и най-старата у нас. Армъни живеят и в Дупница.
Грамостяните и в България продължават да практикуват прастария си поминък – подвижното скотовъдство от номадски, полуномадски и трансхумантен тип. Те отглеждат големи стада овце и значителен брой коне. Моделът на подвижното пастирство на армъните включва две сезонни миграции. Есенната е насочена към далечните зимни пасища в топлите полета и крайморските низини. Пролетната е към високопланинските пасища по върховете. Почти два месеца от годината грамостяните живеят на път, придвижвайки се със семействата и покъщнината си. Важна част от поминъка им са кираджийството и работата с конете в горите. Този тип стопанство се запазва до емиграцията им в Румъния преди Втората световна война (в началото на 30-те години). Днес техните потомци с модерни професии и висше образование живеят във Велинград, Пещера, Дупница, Ракитово, Дорково, Антон, Пирдопско. Къщите им са сред най-големите и модерно обзаведените, разположени в центъра на града.
Пастирската част от армънския етнос – грамостяните, поради начина си на живот в отдалечени райони, откъснати от големи градски центрове и населени места, са ревностен пазител на армънската идентичност. Съхраняването ѝ се базира върху изключително консервативната традиционна култура и фолклор, предавани чрез устната традиция от поколение на поколение в семейството и рода. Контактите с външния свят при тях са били твърде ограничени и поддържани главно от ръководителя на стопанската задруга – кехаята. Общността като цяло е била необразована с редки изключения – главно кехаи и техните синове. Мястото на жените е било изцяло затворено в семейството и селищната общност. До средата на 30-те години на XX в. грамостяните спазват строга ендогамия в рамките на общността. Специфичните традиционни носии на грамостяните са визитната им картичка и етнически маркер на хорото в контактните зони в процеса на трайното им усядане в България.
На практика благодарение на тези механизми и в България се запазват онези елементи от традиционната култура на грамостяните, които ги правят видими и различими не само в периода на социализма, но и досега в районите, където са се установили (Западни Родопи, Рила). В годините на социализма, когато на армъните не е било позволено да показват фолклора и традициите си чрез художествена самодейност, главната проява на традиционната им култура на локално равнище става сватбата. Чрез нея те демонстрират пред съседите си в контактната зона (българи християни, българи мюсюлмани, каракачани и други) красотата на традиционните си носии, специфичното сватбено знаме – превърнало се в символ на самата общност, езика и музиката си – чрез песните.
След 1989 г., когато отпадат ограниченията за възпроизвеждане на традициите и фолклора на армъните в българското общество, същото това сватбено знаме се превръща в своего рода етнически символ на общността, който я представя на всички официални събирания и събития на техни организации в България и на Балканите. През този период и старите носии заживяват нов живот – като реквизит на фолклорните ансамбли на армъните, творящ идентичност.
Цинцарите, живеещи в градовете, се занимават със занаяти, търговия, керванджийство, лихварство, ханджийство, хотелиерство. Почти във всеки град в Западна България след Освобождението на България се заселват цинцари. Най-голямата колония безспорно е тази в София с център църквата „Св. Троица” / Sf. Treime и Румънското училище/ лицей. Цинцарите разкриват още от края на ХIХ и началото на ХХ век модерен градски бит и култура със силно европейско влияние, както и завидно благосъстояние. Групата на цинцарите не само в България, но и в другите балкански страни, проявява особена адаптивност към заобикалящата ги културна среда. Те възприемат бързо всички новости в икономическото развитие и културни придобивки, стремят се към високо образование и това неизменно рефлектира върху конструирането и поддържането на идентичността им. Тъкмо цинцарите са онази част от армънския етнос, която е склонна да промени идентичността си, да замени майчиния си език с този на нацията-приемник, да скрие етнонима и произхода си, демонстрирайки висока гражданска лоялност и благополучие. Сред тях процесите на акултурация и асимилация протичат много по-бързо, отколкото сред „пастирите“.
Армъните се самоназовават армънь, армъни със значение „ромáни”. В устните им версии значението на етнонима се тълкува като „останал”, „задържал се” на мястото си, т.е. „неизбягал” от нашествениците. Етнонимът е интегрален за цялата общност – и за градското уседнало население (цинцарите), и за пастирското – във всички части на диаспората (на Балканите и по света), и за всички поколения – включително и най-младото. Той често се среща и в песенния фолклор като отнасящ се до различни сегменти от общността, живеещи на Балканите (Caraiani/Saramandu 1982). При конструиране на съвременните модели на армънската идентичност се акцентират онези конотации на етнонима, които загатват ценностни категории или архаичния произход и изконните достойнства и добродетели на общността. Етнонимът Armanji е и разграничителен маркер спрямо румънците като нация и идентичност, както и спрямо общността на „северните“ власи в долината на Тимок и покрай Дунава. Армъните са оразличават от тях като отделен етнос и се позовават на различия в говоримия език и в културата. След 1989 г. това става не само на персонално ниво, но и на институционално. Макар да водят началото си от една обща структура – Асоциация на власите в България (1993), много скоро армъните се отделят от нея в своя самостоятелна организация – Суцата Армънилор (Асоциация на армъните), защитавайки своята отделна етническа идентичност не само в страната, но и пред европейските институции.
Донякъде, главно в провинцията – в районите, където живеят армъни в по-компактни групи, названието власи като дадено от съседите българи, е възприето положително от тях, макар и ограничено в тесните рамки на локалната общност (селището, града) и споменавани като „наште власи“.
Неохотата на армъните да възприемат названието „власи“ в общонационален план (дадено от българите) е понятна, не само поради объркването със „северните власи“, а и заради някои пейоративни значения на името, свеждащи ги до циганите (влашки говорещи групи). Други смислови нюанси на названието „власи“ се свързват с тълкуването му като „овчари“ – прости, малокултурни, неграмотни, изостанали хора. Затова те се възприемат болезнено от общността на армъните.
Армъните в България правят разлика между етническа идентичност и гражданство. Въпреки всичко, до 60-те години на XX в. те предпочитат като паспортна регистрация названието „власи“, защото това им позволява да съхранят и отбележат различността си в рамките на българската нация. Когато означението „българи“ става задължително за всички жители на страната обаче, армъните се чувстват обезправени и потиснати, тъй като стават неразличими за съседите българи и непризнати от официалната власт. Едва след 1989 г. те отново получават шанс да изявят и декларират идентичността си чрез своя етноним – армънь. И въпреки това в официалните преброявания много от тях се записват като „власи“, други като „цинцари“ или дори като „българи“ – било поради липсата на специална графа, било поради страх да заявят истинската си идентичност, било поради опасения да не ги объркат с арменци или с роми.
Независимо от различните конотации на самоназванието армънь, то все още е обобщаващо за цялата общност, интегрално за вътрешното ѝ сцепление и разграничител спрямо други сродни общности. То продължава да е активно като самоназвание на този етнос. Aктуално e като основен етнически маркер и има решаващо значение в изграждане на моделите на идентичността на армъните в България и до днес.
За произхода на армъните има много на брой, различни и противоречиви научни хипотези. Според някои от тях, армъните са древно автохтонно балканско население, романизирано по време на римското господство на Балканите и смесило се с римските колонисти. Според други, армъните са преки потомци на римските колонисти (легионери, ветерани, администрация).
В собствените си версии и митове, те извеждат произхода си от Италия и Рим, от римляните или пък от древни балкански племена (траки и илири), романизовани и намерили убежище в планините. Разграничавайки се от „северните власи“ и от румънците, армъните подчертават, че говорят много древен диалект – много по-близък до латинския, отколкото румънския език, макар и той да е литературен. В собствените им версии за произход се подчертава архаичността на етноса и културата му, неговия континюитет („от 50-ти век преди новата ера“, „ние сме последните живи траки“). Мнозина от по-старото поколение – възпитаници на Румънския лицей, продължават да възпроизвеждат тези на румънски историци, които разказват на други членове на общността, които не са учили там или са останали неграмотни, или да разказват версии за произхода и историята, предадени им от родители и деди. Интересни са и някои опити на армъни да създадат своя алтернативна версия за историята („ние сме последните наследници на старите траки, асимилирани в Пещера и дори в България“, Г.Х., Пещера), извеждаща произхода им директно от древните траки и в този смисъл – сближаваща ги с българската народност.
Някои сочат като своя прародина древна Македония, а Александър Македонски – за свой цар (версия, въплътена в песенния фолклор). Тя дава обяснение на названието на общността „Мачедонень“ или „Мачедо-румъни“, дадено им главно от румънската историография. Сюжетът за древната армънска държава в Македония и царят им Александър Македонски е също популярен в песенния фолклор. Мотивът за собствена държава на армъните в миналото често се повтаря в наративите и фолклора като аргументация на ценностите и добродетелите на етноса, който не отстъпва на другите балкански народи, създали свои национални държави. Мотивът за разпръскването на армъните също е повтарящ се мотив, който отразява последователни етапи от разселването и миграциите им из „целите Балкани/ свят“ и обяснява специфичната форма на съществуване на общността – етнодисперсия.
Според други версии по-късно (през Османското владичество) родината им е била в планините Пинд и Грамос. Това е Великото време – Златния век на армънския етнос и „държава“ във високите планини. Преданието разказва за прочутия Хаджи Стергя/Щерю – първенец и управляващ през ХVIII век, и за славното Москополе – тяхната „столица”. Отказът на Хаджи Щерю да даде дъщеря си за жена на Али паша Янински станал причина за разрушението на Москополе, прогонването на армъните от родните им места и разпръскването им по целия Балкански полуостров. Според легендата това поставило началото на скитанията им със стадата овце и хергелетата коне в търсене на пасища и нови местоживелища. Друга версия извежда произхода на пастирите грамостяни от селището Грамосте в планината Грамос на територията на днешна Албания.
Впоследствие Македония се превръща в убежище за арумънските бежанци от Пинд и Грамос. Някои версии я представят като сърцевина на тяхната етнична територия и вторичен център на разселване в един по-късен период. Колективната памет на много родове, емигрирали в България, е съхранила спомена за родовия корен, който „идва” от конкретно място в Македония или Гърция: от Янина, Гевгели, Невеска, Гопеш, Маловище, Битоля, Крушево, Магарево, Лариса, Атина и пр. Този спомен е конкретен и жив и проследява пътя на рода от Македония до селището, където се е установил в България (Пещера, Велинград, Ракитово, София, Дупница). Паметта за това се предава на младите поколения.
Друга група устни версии за произход на армъните са свързани конкретно с България като „нова родина“. Групата на цинцарите – търговци и занаятчии, заселили се в малки и големи градове, адаптира топонимите в названия за произход: Peştiriani /Пещерци, Batāceani / Батачени, Giumāioţi / Горноджумайци (Kahl 2001).
Групата на овчарите също се приспособява към новите ареали, което е отразено от фолклора:
I ciudii, laie, i ciudii – Чудо море, чудо голямо!
Bāchitsa tu Vîrγîrii. Бакица в България.
Doua sute di cîlivi – Село голямо – 200 колиби!
Caramani ș’ li vursjashti. Кехая им беше Карамана.
Споменът за пастирския живот, запазен сред по-старото поколение, значителна част от които са родени в България, разкрива тяхната привързаност към страната, която чувстват вече като своя родина. За младото поколение обаче, родено и израснало в България, свикнало със съвременните социални и културни стандарти, съзнанието за древно общо потекло звучи абстрактно. Те се чувстват интегрирани в българското общество, макар да запазват самосъзнанието на армъни.
Армъните говорят романски диалект, произлязъл от латинския и много близък до него по речник и структура. В своите устни версии те го определят като „римски” или „италиански”, но го отграничават от румънския език. В съвременността майчиният им език – limbă armânjască, е главният маркер на етническата им идентичност.
Армъните са православни християни. В традиционната им култура най-големият празник през годината е Петровден, когато всички групи са били събрани в планината. Сватбите също са се правили по едно време – около Голяма и Малка Богородица през лятото. Според преданията, за да опазят младите момичета от посегателствата на турците, армъните татуирали на челата им кръстчета – символ на вярата. Общността запазва християнските ценности и силната си религиозност и в периода на социализма – като отличителна черта на идентичността си.
Днес армъните, останали в България и нарекли я своя родина, са интегрирани в нашето общество. Те създават свои културни организации в София, Велинград, Пещера, Дупница, Ракитово, Дорково. Белязали своето пространство с морените с релефи на някогашното лятно селище Бакица под вр. Белмекен, от параклиса „Св. Св. Петър и Павел” над Пещера до събора им на Вангелова чешма край Дупница, те са любезни домакини за своите сънародници от другите балкански страни на ежегодните срещи в местността Цигов чарк в Родопите.
Kултурно-просветната дейност на дружествата на армъните в София и в страната се фокусира в две основни посоки: изучаване на майчиния език и поддържане на културните традиции и фолклор. Те развиват значителна издателска дейност – периодични издания (списания и вестници), речници, учебник по граматика, учебни помагала, поезия и литературни произведения. През последните години проявяват интерес към собствената си история – издадена е „История на армъните в техните взаимоотношения с българите“, „История на цинцарската колония в София“, „История на армъните в Пещера“. Проявява се интерес към генеалогията и родословието („Парис Паризовият род“). Издават се и албуми със стари фотографии, отразяващи историята и традициите на общността.
В началото на новото хилядолетие общността на армъните достига до идеята за създаване на свой музей. Тя е предшествана от представянето на традиционни армънски носии в експозициите на ИМ Велинград и музейната сбирка в Ракитово, както и от една самоинициативно събрана музейна сбирка в клуба на армъните в Пещера, представяща материалната им култура. По инициатива на армъните от Велинград бе създадена етнографска изложба под надслов „Армъните в България”, която за три години бе представена в Пловдив, София, Пазарджик, Благоевград, Велинград, АЕК Етъра.
Литература
Атанасова, К. Арумъни. – В: Общности и идентичности в България. Т. 2. София, 1998, 155 – 170.
Атанасова, К. Армъните (Историографски преглед). – В: Армъните в България. София, 1998, 7 – 23.
Георгиева, Ив. (съст.). Армъните в България. Историко-етнографско изследване. София, 1998.
Кал, Т. Промяна на моделите на етническа идентичност на българските арумъни и нейните последици. – Българска етнология, 2001, кн. 2, 126 – 148.
Младенов, М. Власите в България (Разпространение, произход и топонимия). – Българска етнология. Извънреден брой. Власите в България, 1995, 7 – 28.
Нягулов, Бл. Проблемът за власите в България между двете световни войни (Политически фактори и аспекти). – Българска етнология. Извънреден брой. Власите в България, 1995, 52 – 76.
Ракшиева, С. Пастирите от Грамос. – Българска етнология, 1996, кн. 1, 53 – 66.
Ракшиева, С. Корени. За етническата идентичност на арумъните в България. – Българска етнология, 2001, кн. 4, 29 – 45.
Ракшиева, С. Въобразяване на идентичността. Из житието на армъните в социалистическа България. – В: Социализмът – реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. София, 2003, 209 – 217.
Ракшиева, С. Чепинските власи. – В: Цепина, Чепинско, Велинград – хилядолетната история на Северозападните Родопи. Сборник доклади. София, 2010, 215 – 227.
Koukoudis, A. The Vlachs. Metropolis and Diaspora. Zitros. Thessaloniki, 2003.
Winnifrith, T. The Vlachs: The History of a Balkan People. London, 1987.
Армъни грамостяни в Костенец, 1937 г.
Армънска сватба в Родопите, началото на ХХ век
Откриване на изложбата „Армъните в България“ във Велинград, кв. Чепино, 2007 г.
