Арменската общност в България винаги е била пример за това как съвместното съжителство с други християнски конфесионални общности може да бъде изградено на основата на разбирателството и толерантността. Демографските данни от първото преброяване на населението на България през 1881 г. сочат, че броят на арменците е 3440 души. По неофициални данни в днешно време арменската общност в България наброява около 30 хиляди души (в това число и граждани на Армения). Основната част от българските арменци живеят в София, Пловдив, Бургас и Варна, по-малък е броят на арменците в Шумен, Русе, Хасково, Стара Загора, Пазарджик, Ямбол, Силистра, Плевен и други градове. Незначителен е броят на арменците в малките градове и селата.
Многобройните древни извори за арменците създават от рано интерес у изследователите към историята на арменския народ – било то поради факта, че тази история се вплита в съдбата на редица други народи, било поради необходимостта от интерпретации върху съвременни (за изследователите) политически и идеологически проблеми.
Двама от родоначалниците на световната историография – Херодот и Страбон, оставят сведения за историческата съдба на арменския народ. Според Херодот арменците са колонисти на фригите (бригите) – част от първата вълна на тракийската диаспора (което е потвърдено от данни на фригийския език), и първоначално живеят в съседство с тях, северно от Тесалия. От европейските си поселения арменците се преместват в Мала Азия, както става и с фригите и с други тракийски племена, които в разни времена преминават от Тракия в Мала Азия. Ксенофонт в своето произведение „Анабазис” също споменава арменците като народ, който отглежда животни; прави хляб, ароматно вино, разни масла, стафиди; добива най-различни плодове. Страбон в своята т. нар. „География” предполага, че народът „Арменос” произлиза от тесалийския град Армениyм, лежащ близо до Бебе, между Лариса и Фере, откъдето се преселват в „същинска” Армения. В това съчинение могат да се открият и първите, макар и твърде оскъдни, сведения за поминъка на това население. Знае се, че те добиват прочутото арменско злато; имат много коне, наричани „несеи” („работен благороден кон”), които се използват от персийските царе. Арменската дреха е същата като тесалийската и се отличава със своите дълги хитони.
Държавно-политическата традиция на арменците датира от третото хилядолетие преди новата ера. Именно тук, в своята държава Велика Армения арменците стават обект на всички по-големи завоевания. Поради стратегически важната си позиция в Мала Азия, техните територии са последователно завладявани най-напред от персите, след това от армиите, предвождани от Александър Македонски, докато накрая попадат отново под зависимостта на персите от династията на Сасанидите, като междувременно са управлявани от независими владетели – князе.
В контекста на Великото преселение на народите се осъществяват и първите контакти между българи и арменци. Добре известен е фактът, че във II в. н. е. българи, начело с Вынынд (Вунд), се придвижват на юг през Кавказ и достигат до района на Карс. Там те се заселват трайно в арменските области Анпайт и Верин Басен, които скоро започват да се наричат по името на предводителя на заселниците – Вананд.
Арменският народ е един от първите, който има собствена писменост. В 398 г. /405 г./ арменецът Месроб Мащоц създава арменската азбука, благодарение на която арменците разполагат със своя оригинална историография още от V в., представена от Мойсей Хоренаци (Мойсей Хоренски).
В последвалите столетия до V в. се изгражда национално-църковната доктрина на арменския народ. Този процес протича при твърде усложнени вътрешно и външнополитически условия. При липсата на силна владетелска власт, арменците попадат под двойната зависимост на перси и византийци и за дълъг период от време тяхната държавна независимост е поставена в контекста на продължителните военни стълкновения и дипломатически комбинации между двете империи. Това довежда до началото на миграции в 60-те години на V в., когато група арменци, начело с аршакидските князе Артаван и Газрик, е принудена да напусне пределите на Армения и да се пресели във Византия, в околностите на Никея. Тази миграция продължава и през следващите два века (VI в. и VII в.), като отново е насочена към територии, към които се придвижват и нашите прадеди. Едно от обясненията за избора на място за преселване е фактът, че арменците добре познават българите и славяните, както от контактите си с приазовските българи, така и от отношенията си с българските племена, които по-късно се заселват край Волга и Северен Кавказ. Трябва да отбележим, че в историческата памет на арменците, включително и на тези, живеещи понастоящем в България, загубата на независимостта, както и „съдбата на прокуден народ”, е отразена и в общностните празници.
Такъв е случаят с празника Вартананц, който се отбелязва всяка година. Той носи още и названието „черния четвъртък” (отбелязва се три дни преди Рождество Христово), когато в далечното минало през 451 г. на 26 май се състояла историческата битка между арменци и перси. В желанието си да наложи над арменците езическите вярвания на зороастризма и по този начин да ги отклони от християнската религия, персийският владетел им причинява много злощастия чрез своето коварство и магьосничество. За да му се противопоставят, арменците, предвождани от Вартан Мамиконян, се вдигат на бунт. Сражението е продължително и кръвопролитно – над 1000 от смелите арменски воини намират смъртта си в битката. И въпреки че Армения загубва независимостта си, до ден днешен арменците отдават почест на борците за Христова вяра. В деня на празника на Вартананц във всяка арменска къща се приготвя задължително грис халва. Веселието се разпростира над цялата общност, защото според предписанията на традицията всеки, който няма имен ден през годината, сега на Вартананц приема гости в къщи като именник.
Преселническата вълна през средните векове се засилва и поради желанието на някои византийски императори да използват арменската конница за военните си дела на Балканите. Като наемници на страната на византийците, арменци и българи заедно воюват срещу персите. В източниците се споменава, че във византийските победи над персите са участват 20 000 арменци и българи. Съвсем закономерно след участие във военна кампания арменските воини не се завръщат в своите поселения, а остават трайно да живеят на територията на „временните” си гарнизони. Техният поминък изцяло съвпада с този на завареното население, тъй като и те самите, когато не воюват, са опитни земеделци и скотовъдци.
В последните години на ХIХ в. настъпват и най-тежките изпитания за арменците, известни в европейската и световна историография като Арменския геноцид. Като повод за кланетата служи атентатът на 40 арменци, които блокират Отоманската банка в Цариград на 14 август 1896 г. В последвалите две десетилетия арменският народ е систематически унищожаван (300 000 мъртви в 1896 г.; 40 000 в 1909 г.; 1 500 000 в 1915 г.). Успелите да се спасят намират топъл и сърдечен прием сред българското население. За тях са полагани и специални грижи от страна на българските правителства.
Литература
Банкова, П. Арменците – история и религия. – Българска етнология, 1995, № 2, София, 79-91.
Мицева, Е. Арменците в България – култура и идентичност. София, 2011.