В България съществуват две римокатолически епархии – Никополска и Софийско-Пловдивска и униатско движение от XIX в., свързано с национално-обединителните борби.
Никополската католическа епархия е създадена през 1648 г. и оставя ярка следа в религиозната, политическата и културната история на българския ХVII в. с мисионерската дейност на францисканците-обсерванти сред старите павликянски общности и с дейността на своя епископ Филип Станиславов. През следващите век и половина епархията запада и така я намират мисионерите от ордена на пасионистите, на които през 1781 г. папа Пий VI поверява грижата за католиците в Северна България. През 1792 г. никополският епископ Павел Дуванлий е принуден да се прехвърли отвъд Дунава заради поредното влошаване на политическата обстановка в региона. Там се премества и епископската катедра, която вече се заема само от представители на пасионистите. По традиция епархийските архиереи са натоварени и с управлението на католиците във Влахия и затова тяхната титулатура е „никополски епископ и апостолически администратор на Влашкия викариат“. Първоначално епископите резидират в с. Чопля в непосредствена близост до Букурещ, а след 1842 г. окончателно се установяват в самия град. По време на Руско-турската война през 1877-1878 г. и при Освобождението на България епископ е Игнатий Паоли, чиято титулатура тогава е променена на „никополско-букурещки епископ“. Така под църковната юрисдикция на Никополската епархия попада обширно пространство от Стара планина до Карпатите. Границата между двата съединени диоцеза съвпада с р. Дунав.
Земите на юг от нея – Северна България и цяла Добруджа – представляват същинския диоцез на Никополската епархия. В навечерието на Освобождението в нейните граници се намират 9 католически енории, от които 5 в централната част на Северна България и 4 в Северна Добруджа, а в границите на Влашката администрация има 12 енории. Границата между румънската държава и новосъздаденото българско княжество отделя политически Влашкия викариат от Никополската епархия, но също така разделя диоцеза на две части заради присъединяването на Северна Добруджа към Румъния. Затова на 3 март 1883 г. се взима решение за отделянето на Влахия от Никополската епархия и превръщането й в Букурещка архиепископия с две помощни епископии в Галац и Яш.
Когато Княжество България започва своя държавно-политически живот, на неговата територия се оказват 7 католически енории, които попадат под три различни юрисдикции. Енориите в Русе, Белене, Ореш, Трънчовица и Лъжене са част от Никополската епархия, чиято епископска катедра е в Букурещ, енорията във Варна спада към Трапезундския апостолически викариат със седалище в Мала Азия, а енорията в София се числи към Софийско-Пловдивския викариат. Поради това и католически свещеници принадлежат към два различни мисионерски ордена – ордена на пасионистите в Никополската епархия и ордена на капуцините в Трапезундския и Софийско-Пловдивския викариат. Различна е и етническата структура на католическите енории. Енориашите в големите градове Варна, Русе и София са предимно чужденци, а жителите на четирите села са българи, потомци на някогашните павликяни. Единственото общо между тях е, че всички католически свещеници са чужденци.
След Берлинския конгрес и поради начертания от него нов политически ред на Балканите, през 1883 г. Ватиканът извършва цялостна реорганизация на църковно-административната структура на Католическата църква в региона. Католиците в Никополската епархия се разделят на седем общности или групи, диференцирани по етнически и културен признак, с малко контакти помежду си извън рамките на църковно-религиозната организация. Тяхното условно наименование и разпределение по селища е следното: „автохтонни павликяни“ – Белене, Ореш, Трънчовица и Лъжене; „долнодунавски левантийци“ или чужденци в градовете Русе, Варна, Търново, Свищов и Видин; „банатски павликяни“ или преселници от Бешенов и неговите колонии – Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Брегаре; немци – Бърдарски геран, Енидже, Али анифе калфа и градските енории; „букурещяни“ – Драгомирово; „банатски чипровчани“ или преселници от Винга – Асеново; чехи – някои от градските енории. Ядрото на Никополската епархия се състои от четири села в централната част на Северна България – Белене, Ореш, Трънчовица и Лъжене. Те са наследници на жителите на павликянските селища в региона, които в началото на ХVII в. францисканците-обсерванти от провинция Сребърна Босна приобщават към Католическата църква.
Според първото преброяване през 1881 г. католиците в Княжество България възлизат на 5562 души или 0.28 % от цялото население. В Никополската епархия са отбелязани 4848 католици. През 1883 г. Варненската енория е инкорпорирана в диоцеза на Никополската епархия и се очертава като една от най-перспективните. През 90-те години на ХIХ в. възникват още три градски енории – Търново (1891), Свищов (1894) и Видин (1895). Градските католици или „долнодунавските левантийци“ не съставляват общност в истинския смисъл на думата, а всяка енория се развива сама за себе си.
Една от най-специфичните общности в Никополската епархия представляват „банатските павликяни“, които се формират като група след преселване отвъд Дунав и след това обратна миграция в Северна България. През 1726-1730 г. около 300 семейства или 2000 души – близо половината от общия брой на павликяните в Северна България – се преселват в Мала Влахия, тогава в границите на Хабсбургската империя. След като Османската империя си възвръща тази област, изселниците се прехвърлят в Банат и през 1738 г. трайно се установяват в Бешенов (Стар Бешенов). Бешеновските павликяни бързо се адаптират към новите условия и създават десет колонии в Банат. Повече от век и половина те живеят в друга етнокултурна и социално-политическа среда, без контакти със селищата, от които произхождат. През 1880 г., когато сред тях се заражда движение за връщане в България, банатските българи наброяват общо над 18 000 души, преобладаващото мнозинство от които са бешеновски павликяни и техни колонисти.
Реемиграцията на част от банатските павликяни се осъществява през 80-те и 90-те години на ХIХ в. по силата на Закона за населяване ненаселените земи в България от 1880 г. и допълнението му от 1891 г. Неговите клаузи предвиждат оземляване, но също и данъчни, кредитни и други облекчения. Преселниците от Бешенов и неговите колонии се установяват компактно в четири селища. Първата преселническа вълна продължава от 1881 до 1883 г. и е насочена към с. Дели сюле, Свищовска околия, преименувано през 1884 г. на Драгомирово. Второто селище на тази общност е Бърдарски геран, Белослатинска околия, което се оформя между 1887 и 1892. В него се заселват 185 домакинства от Стар Бешенов и колониите му. През 1890 г. банатските павликяни създават трето селище в България – Гостиля, Оряховска околия, където се заселват 133 домакинства от Стар Бешенов, Иваново и др. Четвъртото селище е Брегаре, Оряховска околия, населено от 83 домакинства, които първоначално усядат в Драгомирово и през 1894 г. окончателно се установяват на новото място. В следващите години се оформят четирите основни селища на общността в Северна България, сред които изпъкват Бърдарски геран и Гостиля.
Банатските павликяни успяват да съхранят своята културна идентичност, формирана по време на продължителния им престой в Банат. Преселниците имат по-развита земеделска техника, която оказва влияние върху развитието на селското стопанство в целия регион. Различна е подредбата на дома и взаимоотношенията в семейството. Те донасят със себе си своята банатска носия, обичаи и битови навици, различни от тези на местните павликяни. Въпреки естествените процеси на приспособяване към новите условия в старата родина банатските павликяни продължават да се открояват като същински средноевропейци на фона на заобикалящите ги сънародници. В края на ХIХ в. те наброяват около 3700 души, организирани в 4 енории.
Сходни по съдба с банатските павликяни са представителите на другите две общности в епархията. След разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. оцелелите жители на католическите села Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура емигрират отвъд Дунав. През 1741 г. част от тях достигат до Банат и се заселват във Винга. Заселниците във Винга най-дълго запазват спомена за бляскавото минало и трагичния край на Чипровци. След като във Винга се настаняват павликяни от Бешенов, те успяват да наложат своят говор и голяма част от културните си характеристики, но търпят и културно влияние от чипровчани. Така се ражда самобитният облик на българското население на Винга, чието съзнание за етнокултурна идентичност е центрирано върху спомена за Чипровци като извор на самочувствие. Тази разлика в манталитета между чипровската „аристокрация“ във Винга и павликянската маса в Бешенов все още е ясно изразена през 80-те години на ХIХ в., когато сред банатските българи започва движението за реемиграция. Въпреки икономическата и демографската стагнация на потомците на чипровчани, те запазват градското си самочувствие, докато павликяните от Бешенов, макар да просперират икономически, остават със селски манталитет. Затова Винга е активен генератор на българска книжнина и култура в Банат, а Бешенов – предимно пасивен консуматор. През 1889 г. част от жителите на Винга се връщат в България и през 1892 г. полагат основите на с. Асеново, Никополска околия. Преобладаващото мнозинство от заселените тук 204 семейства са от Винга. Културните различия на преселниците от Винга се отразяват дори във факта, че от Асеново произлизат почти толкова католически свещеници, колкото от селата на никополските и „банатските“ павликяни взети заедно.
Подобно на банатските си сънародници „букурещяните“ или „румънските павликяни“ дължат произхода си на отвъддунавските миграции, но от по-късен период – главно в началото на Руско-турската война през 1806-1812 г. Тогава в покрайнините на Букурещ се създава павликянското село Чопля, а по-късно и Попещ-Леорден. Част от жителите на двете села се завръщат в родината си през 1880-1883 г. Те заселват компактно една махала в с. Драгомирово, което делят заедно с още две групи колонисти – католици павликяни от Банат и православни българи от Румъния. В собствена енория „букурещяните“ се организират едва след Първата световна война.
В Никополската епархия има и 3 немски католически енории – Бърдарски геран, Плевенско, Енидже (Царев брод), Шуменско и Али Анифе калфа (Добрево), Добричко. Жителите и на трите села са колонисти от следосвобожденския период, но с различен исторически произход и културна характеристика. Чешкото присъствие в Никополската епархия също е плод на миграционни процеси. По-значителна концентрация на чехи католици има в Горна Оряховица, където работят в захарната фабрика, и по-малка в Гебедже (Белослав), където са заети в стъкларската фабрика.
Пасионистите, на чиито грижи е поверена Никополската епархия, не съумяват да изработят достатъчно ефективна стратегия, която да интегрира различните етнически и културни групи и да ги спои в една единна и функционална общност. Основните дефекти на мисионерския модел, който пасионистите се опитват да реализират в Никополската епархия, са бавното национализиране на клира и недостатъчното развитие на образователните институции. На пръв поглед частните католически училища в епархията изглеждат достатъчно, но мнозинството от учениците в тях са чужденци, а местните българи са твърде малко.
Софийско-Пловдивската епархия формално води началото си като църковно-административна структура от 1601 г., когато се създава Софийската епископия, поверена на босненския францисканец Петър Солинат. По времето на неговия приемник Петър Богдан (1642 – 1674), когато диоцезът е въздигнат в архиепископия, южнобългарските павликяни окончателно са приобщени към Католическата църква. Поради затруднените условия за мисионерска дейност след Чипровското въстание Софийската архиепископия е превърната в епископия, чиито наместници резидират в Пловдив. През 1840 г. епархията е поверена на капуцините, които са едно от разклоненията на францисканския орден. През 1841 г. в Пловдив пристигат четирима капуцини начело с Андреа Канова, който е назначен за префект на мисията. Появата на капуцините сред южнобългарските павликяни съвпада с две важни събития от политическата история на Османската империя, които улесняват тяхната мисионерска дейност. Гюлханският хатишериф от 1839 г. провъзгласява равенство между всички поданици, свобода на вероизповеданията и гаранции за техния живот, имот и чест. През 1843 г. Андреа Канова е назначен за апостолически наместник на Софийско-Пловдивската епархия, а през 1847 г. е издигнат в епископски сан. Той построява храмове във всички католически села. Ядрото на католическата общност в Софийско-Пловдивската епархия се състои от южнобългарските павликяни, които населяват Пловдив и 7 села северно от града.
През ХV – ХVI в. павликяните от Пловдив и региона, оставили богата следа в средновековната история на България и Византия, изчезват напълно. По време на османското нашествие те се изселват в Северна България, където по-късно дават етническия субстрат на Никополската епархия. В началото на ХVII в. започва тяхното приобщаване към Католическата църква. През 1611 г. се споменават павликянските села Калаброво и Ново село близо до Пловдив. Появата на нови павликянски селища се дължи на реемиграцията им от Северна в Южна България поради влошените политически условия. Някои от създадените през този период села по-късно изчезват. Когато капуцините започват мисионерската си дейност в Софийско-Пловдивската епархия, те заварват само 6 села – Балтаджи, Калъчли, Селджиково, Дуванли, Хамбарли и Дауджово.
Важна роля за относителното спокойствие на църковно-религиозния живот в епархията изиграва и обстоятелството, че в нея действат и свещеници българи. Това е традиция за Софийско-Пловдивската епархия, която съществува още отпреди идването на капуцините. За желанието на капуцините да допуснат местни българи до епархийския клир свидетелства и обстоятелството, че през 1864 г. те откриват малка семинария в Пловдив.
Католическата общност в Пловдив и околните села има солидна книжовна традиция от предосвобожденския период. Пловдив е единственият град в България, в чийто живот и облик католическата общност присъства осезаемо. Със събрани в чужбина средства през 1851 г. епископ Андреа Канова издига в Пловдив голям катедрален храм, завършен окончателно десет години по-късно заедно със сградата на митрополията и свещеническия дом. Приблизително от същото време датира и семинарията за подготовка на бъдещи свещеници, в която през 70-те години на ХIХ в. учат 8 младежи от града и околните павликянски села.
Съществен принос за обогатяване на католическото присъствие в Пловдив, а в следосвобожденския период и в цялата епархия, дават две религиозни общества, произхождащи от Франция – успенците и йосифинките. Първи през 1864 г. успенците в Пловдив откриват мъжкото училището „Св. Андрей“. През 1866 г. идват и йосифинките, които основават девическото училище „Св. Йосиф“. В навечерието на Освобождението в тях учат по около 150 момчета и момичета, които получават и отлична подготовка по френски език.
До въстанието през 1688 г. софийските епископи и архиепископи всъщност пребивават в Чипровци, а след това не е забелязвано никакво католическо присъствие в София, освен неколцина дубровнишки търговци. Първите католици в града от по-ново време са регистрирани през септември 1870 г. През 1875 г. едновременно с откриването на френско консулство са поставени основите на католическа църква. 1878 г. може да се смята за начало на Софийската католическа енория, пред която се откриват добри възможности за развитие поради избора на София за столица на държавата.
С такова наследство Софийско-Пловдивската епархия съществува при възстановяването на българската държава, което открива нови перспективи за нейното развитие. За разлика от Никополската епархия, където на многообразието на католическата общност противостои мисионерската стратегия на пасионистите, в Софийско-Пловдивската епархия положението е различно. Тук сред сравнително монолитната общност на южнобългарските павликяни успешно се реализират няколко модела на мисионерство, представяни от капуцините, успенците, йосифинките и другите ордени и конгрегации, които действат в епархията. Най-важната разлика спрямо общността на север е, че докато пасионистите се стремят да приспособят местните католици към своята мисионерска теория и практика, религиозните мисионерски общества в Южна България предпочитат те да се доближат до манталитета и традициите на местното население. Затова там няма остри стълкновения сред католическата общност и публични конфликти. Това по-съвременно разбиране и практикуване на мисионерството дава богати плодове и превръща Софийско-Пловдивската епархия в еталон на Католическата църква в България.
Въпреки възхода на Софийската католическата енория заедно с развитието на столицата, Пловдив остава фактическото средище на епархията. Католическите институции в града се увеличават, но най-голям напредък бележи католическото образование с главната заслуга на успенците и йосифинките. Стабилното развитие на католическата общност в Пловдив намира израз и в появата на нови храмове. Освобождението заварва пловдивските католици само с катедралния храм „Св. Лудвиг“, който изпълнява функциите и на енорийска църква. Като един от символите на католическото присъствие в Пловдив се налага и Международната католическа болница. В навечерието на Балканската война нейният капацитет нараства на 90 легла.
Най-бурно развитие през този период бележи католическата общност в София. Почти незабележима преди Освобождението, сега тя се превръща във втората по големина и значение енория в Софийско-Пловдивската епархия. През 1905 г. в града пристигат загребските милосърдни сестри (аграмките), които основават сиропиталището „Княгиня Надежда“ и отварят към него училище с преподаване на немски език. Първоначално учениците са само 25, но в навечерието на Балканската война нарастват до 180 – 200 души. Преди това София се сдобива и с католическа болница през 1890 г. Международната католическа болница „Княгиня Клементина“, както и сиропиталището „Княгиня Надежда“, се радват на щедра подкрепа от страна на княжеското семейство и дипломатическия корпус. През 1893 г. католиците в София вече наброяват 2205 души, повечето от които чужденци.
Другите градски енории на Софийско-Пловдивската епархия са значително по-малки по численост и със скромна дейност. От тях само енорията в Бургас има исторически корени от предосвобожденския период. След Освобождението в епархията възникват още три градски католически енории – в Ямбол, Сливен и Стара Загора. Първите две са дело на успенците, а третата на възкресенците. И трите дължат появата си на построяването на железопътна линия, която привлича чужди работници, някои от които се установяват трайно в споменатите градове и сключват бракове с българки. Друга характерна особеност за католическите общности в тези градове е, че в тях има и униати, които са организирани в самостоятелни енории, но ползват едни и същи храмове със западнообредните католици.
Ядрото на епархията обаче си остава селското католическо население около Пловдив. Най-голямата заслуга на капуцините е, че след Освобождението широко отварят вратите на своята религиозна общност за представители на местното население. Католическата семинария, която съществува в Пловдив още от предосвобожденския период, е настанена в нова сграда през 1884 г. В периода 1878 – 1912 г. от Пловдив и околните села излизат 63 български свещеници. По-голямата част от тях действат в Софийско-Пловдивската епархия, други в Никополската, а трети са пратени на мисионерска служба в чужбина. В навечерието на Балканската война сред действащото в епархията католическо духовенство вече преобладават мирските свещеници.
Българите католици от източен, източно-славянски или славяно-византийски обред, известни още като униати, имат доста по-кратка история по нашите земи в сравнение със сънародниците си от западния или латинския обред. Униатството е плод на борбата на българския народ през ХIХ в. за самостоятелна църква и културна еманципация от елинизма. Част от българската интелигенция, която не желае да се примири с неотстъпчивостта на Вселенската патриаршия и тромавостта на руската дипломация, възприема съединението с Католическата църква като най-радикално средство за разрешаване на църковно-народния въпрос. Официално униатството води началото си от 18 декември 1860 г., когато делегация от духовни и светски лица връчва чрез апостолическия викарий в Цариград молба до папа Пий ХI за църковна уния. Санкционирането на този акт от Св. Престол и от Високата Порта довежда до признаване на българите като отделна религиозно-народностна общност в Османската империя – „булгар католик милет“. Начело на Българската униатска църква, която тогава се самоназовава Църква на съединените българи или Съединена българска църква, е поставен архиепископ Йосиф Соколски със седалище в Цариград, признат от османското правителство за граждански началник на българоуниатската общност (милет баши). Униатското движение бързо печели позиции и в други селища, главно в Македония и Тракия.
Напредъкът на униатството активизира руската дипломация и на 6 юни 1861 г. Йосиф Соколски е отвлечен от Цариград и затворен до края на живота си в Киево-Печорската лавра. С натиск отвън повечето от политическите и духовните водачи на движението са принудени да го напуснат и то започва да утихва. Кризата е преодоляна едва през 1865 г., когато архимандрит Рафаил Попов е ръкоположен за епископ и назначен за апостолически викарий на българите униати със седалище в Одрин. В навечерието на Освобождението техният брой възлиза на около 10 000 души.
След Берлинския конгрес по-голямата част от униатите, техните духовници, институции и църкви остават в Македония и Одринска Тракия в границите на Османската империя. През 1883 г. се осъществява реорганизация и са създадени две епархии със статут на апостолически викариати – Тракийска епархия със седалище в Одрин и Македонска епархия със седалище в Солун. В Цариград като върховен духовен и граждански началник на българоуниатската общност в Османската империя пребивава архиепископ Нил Изворов. В следващите години униатството изживява нов подем, особено в Македония.
Другата посока, в която се развива униатството в България, води началото си от Одрин, където действат възкресенците и успенците. Религиозното общество на възкресенците се заражда в средите на полската емиграция в Западна Европа, поела пътя на изгнанието след разгрома на въстанието през 1830 г. По инициатива на Адам Мицкевич в края на 1834 г. в Париж се учредява патриотичното дружество „Съединени братя“, което през 1842 г. прераства в религиозен орден с официално наименование „Възкресение на нашия Господ Исус Христос“. Папа Пий IХ насърчава възкресенците да насочат усилията си към Балканския полуостров и по-специално сред българите в Тракия. За център на своята дейност те избират Одрин. През 1863 г. възкресенците откриват в града начално училище, което с течение на времето се развива и през 1882 г. прераства в гимназия. Българо-католическата гимназия на възкресенците в Одрин е призната от Министерството на народното просвещение в София за пълноправно средно учебно заведение. Със своето модерно европейско образование гимназията става притегателен център за българските младежи не само от Одринския вилает, но и от България. Това е една от причините възкресенците да насочат своите усилия към нея.
Другият център на дейност на възкресенците е Стара Загора, където живеят известен брой католици чужденци, главно работници по строящата се тогава железопътна линия или чиновници на различни държавни служби, някои от които имат смесени бракове с източноправославни българки. Постепенно нараства броят и на изселниците униати от Одрин и Одринския вилает, и на възпитаниците на Българо-католическата гимназия на възкресенците в Одрин. След опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война хиляди бежанци се стичат в Одрин и намират препитание и подкрепа при възкресенците, много деца са приети в тяхното училище. Първият българин възкресенец Константин Кертев произхожда от Стара Загора. Тези исторически обстоятелства създават благоприятни условия за религиозно-просветната дейност, от която възкресенците се възползват.
Още през 90-те години на ХIХ в. в Стара Загора се появяват възкресенски свещеници от Одрин, които извършват църковни треби за тамошните източно или западнообредни католици, но трайното им настаняване е през 1899 г., а първият параклис в началото се помещава в частен дом. Поради голямата съпротива, организирана от Старозагорската митрополия, в града остава само един свещеник, за да се грижи за духовните потребности на местните католици от двата обреда. Така възниква първата мисия на обществото на отците възкресенци в България.
Със Съединението през 1885 г. униатството в България бележи бързо развитие както по отношение на миряни, клир и институции, така и в значението си на обществен и културен феномен. Заслуга за това имат успенците. Дейността на успенците по българските земи датира от началото на 60-те години на ХIХ в. В Пловдив те се появяват за първи път през 1863 г., когато основават училището „Св. Андрей“. Две десетилетия по-късно, през 1884 г. отваря врати колежът „Св. Августин“, който става символ на просветната дейност на успенците в България и мощна трансмисия на франкофонската католическа култура в страната. Той същевременно е и средище, в което източната и западната традиция на католицизма се намират в непосредствен контакт, опознаване и взаимно обогатяване. Институциите на успенците в Пловдив и в другите градове се превръщат в най-здравите основи, върху които се гради българското униатство.
Първата униатска енория, създадена с помощта на успенците, е енорията „Възнесение Господне“ в Пловдив. Тя започва да се оформя още през 1883 г. и се учредява официално през 1887 г. с построяването на униатски параклис. Той е посветен на „Възнесение Господне“ и е осветен в деня на своя храмов празник 2 юни 1888 г. от епископ Михаил Петков в съслужие с униатския клир от България и Одринския вилает.
В края на 80-те години на ХIХ в. успенците разкриват клон на своята мисия и в Ямбол. През 1888 г. първи там пристигат от Одрин монахини облатки от женското разклонение на ордена, които поставят началото на девическо начално училище и пансион. Едновременно с тях идват и успенците от Пловдив, които отварят училище за момчета и поставят началото на Ямболската мисия. Тя, както и другите мисии на успенците в България, е двуобредна и заедно с общото монашеско братство съществуват две отделни енории с два храма – църквата „Пресвето Сърце Исусово“ за католиците от западен обред и църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ за католиците от източен обред. Те са в един общ архитектурен комплекс. До 1913 г. през мъжкото училище на успенците и девическото на облатките преминават 2674 деца, които получават първоначални познания по френски език.
Усилията на успенците не са насочени само към създаване на отделни енории в различни селища. Крайната цел на тяхната мисия е да подготвят почвата за привличането на цялата българска нация в лоното на католическата църква. В следващите години дейността на успенците в България наистина се развива в рамките на тази културно-просветна и религиозно-политическа стратегия. Нейното практическо осъществяване обаче показва, че униатският проект съвсем не е толкова лесно постижим – най-същественият недостатък е, че успенците твърде наивно прогнозират поведението на господстващото в страната православно вероизповедание. Стратегическите униатски проекти на успенците се сблъскват с фанатичната съпротива на Православната църква. Нито като клир, нито като последователи униатството в България може да се съизмерва с православието. Въпреки това в края на ХIХ и първото десетилетие на ХХ в. между тях пламва остър религиозен конфликт.
Най-големи размери той придобива през 1903 – 1904 г. в Сливен, където сблъсъкът между православието и униатството се разразява и добива популярност в църковните и гражданските среди като „Сливенската уния.
Литература
Бокова, И. Католици. – В: Общности и идентичности в България. София, 1998.
Васева, В. Културната идентичност на българите католици от селата Чопля и Попещ-Леорден при Букурещ. – В: Локални общности. Т. 1. София, 2000, 55-64.
Елдъров, С. Католиците в България (1878-1989). Историческо изследване. София, 2002.
Назърска, Ж., С. Шапкалова. История на религиозните деноминации в България. София, 2009.
Католическа църква в Стар Бешенов, Банат, 2010 г., сн. В. Васева
Католическо гробище в Чопля, Букурещ, 2005 г., сн. В.Васева
Манастир Барация в Букурещ, построен от чипровчани, 2007 г., сн. В. Васева
