Известно е, че гагаузите са православни християни, говорещи особен диалект на турския език. За езика им, както и за техния произход, са изказани редица теории. Изследванията на повечето български и други тюрколози сочат късната туркогласна практика у гагаузите. Историята им е тясно свързана с българските земи, но в по-голямата си част те се разселват и днес се намират в райони извън днешна България – най-вече в Молдова, Украйна и други територии на бившия СССР, Гърция, Румъния.
В миналото, до масовите преселнически вълни след руско-турските войни от началото и средата на ХІХ в., компактно гагаузко население не се среща извън българското етническо землище. Казано най-общо, родните им огнища, откъдето голяма част от тях впоследствие мигрират, са разположени в историко-културните области Мизия, Тракия и Македония, емоционално натоварени с идеята за изконно българско присъствие от епохата на Възраждането и реално обитавани от славяни и прабългари в Ранното Средновековие.
Макар че по всяка вероятност най-голямата гагаузка общност е била тази в днешна Североизточна България, не e съвсем точно обобщението, че „до преселването родината на гагаузите била Добруджа”. Освен това понятието „родина” насочва директно към етногенеративните аспекти на проблема, към произхода на гагаузите, който не бива да се отнася само до историята и културното развитие на Добруджа. В такъв смисъл конструирането на една хомогенна и холистична гагаузка култура навсякъде и всякога, на цялостен, обобщен и единен образ за гагаузите, което всъщност се превръща в „научен стереотип” за тях, е плод и на недостатъчното познаване на различните техни групи, на тяхната специфика и развитие.
За гагаузите от българските предели като цяло може да се твърди, че не са обособена етнографска група, а принадлежат към съответните регионални групи българско население с характерните за тях етнокултурни особености в облеклото, храната, обичаите и пр. По-скоро те могат да бъдат определени като лингвогрупа на българския етнос. Себе си най-често определят като „българи, но гагаузи” и са с преобладаващи български елементи в „традиционната” култура; двуезичие на фолклора; преобладаваща българска антропонимия. В сегашните ни исторически граници гагаузкото население е най-компактно в Североизточна България – около Варна и Балчик, по Добруджанското крайморие и по-навътре – от Добричко до Силистренско, както и в Шуменско, Новопазарско и Провадийско. Тези райони и в миналото са с най-гъста мрежа гагаузки селища. Значително по-малък брой гагаузи, преселени през периода от Балканските войни (главно от Одринска Тракия), сега живеят в Бургаско, Ямболско, Хасковско и Старозагорско. Важен маркер за тяхната социална и икономическа среда е, че мнозинството от тях живеят в градовете – като една трета от тях са в столицата София.
Днес гагаузи живеят в села и градски агломерации в района на Варненско, Добричко, Шуменско, Силистренско, в градовете Каварна, Варна, Добрич (кв. Рилци), Балчик и в други по-малки селища или групи: Орешак, Кичево, Виница (квартал на Варна, с около 15 000 население), Метличина, Червенци, Генерал Кантарджиево, Брестак, Добротич, Вълчи дол, Суворово, Девня, Провадия, Ветрино, Доброплодно, Ялнило, гр. Бяла, Михалич, Есеница, Изворник (Варненско), Нейково, Крапец, Дуранкулак, Горичане, Божаново, Твърдица, Българево, Раковски, Могилище, Божурец (всички в Добричко), Шумен, Нови пазар, Каспичан, Плиска, Избул, Никола Козлево, Тръница, Войвода (Шуменско), Обзор (Козяк).
Извън страната в наши дни гагаузи живеят най-компактно в Молдова, където през 1994 г. се формира Автономната гагаузка република – Гагауз Ери (около 153 000 души); в Украйна (няколко села в Одеска и Запорожка област); малки групи се срещат в Русия, Казахстан и други бивши съветски републики; в Турция около 10 000 души и в Гърция (в района на гр. Неа Орестиада и Димотика, както и в района на гр. Сяр, Неа Зихни); в Македония и Румъния. В резултат на различни политически, държавно-административни, социално-икономически и други фактори в териториите извън българските политически граници, където се среща гагаузко население (най-вече в областта Бесарабия и в Гърция), то до голяма степен формира собствена етническа идентичност и дори самосъзнание за дълбоки народностни корени, най-вече тюркски по произход. Наблюдават се и „обратни” процеси, какъвто е примерът с жителите на село Болгарка в Алгински район, Актюбинска област, Казахстан. Заселено е през 1907 г. с хора от Бесарабия, които макар и да не говорят български език, определят своя роден, майчин говор за такъв (независимо че той де факто принадлежи на тюркската езикова група) и се самоназовават “българи”. Оттук идва името на тяхното село и дълбокото им народностно чувство. Става дума за гагаузи, които по време на т.нар. Столипинска реформа тръгват от с. Копчак в Бесарабия, пренасят на хиляди километри и поддържат до днес обичаите, традициите и българското си етническо самосъзнание. Разбира се, днес това е твърде изолирано явление, но то все още се проявява и в някои села от района на Таврия.
Хипотезите за произхода на гагаузите са много. Някои търсят корените им в прабългарските племена, други говорят за турцизирани езиково славяни; трети ги свързват с узи, огузи, печенези, селджукски турци, кумани, хуни. Трябва да се отбележи, че в Османската империя те не са били разглеждани като отделен народ (милет), не се споменават в никакви документи и са броени заедно с българите християни.
През ХVІІІ и ХІХ век, след няколкото руско-турски войни (1806-1812 г., 1828-1829 г.) голяма част от гагаузите заедно с българите се преселват в Бесарабия. Там те се установяват в съседни или смесени села. И до днес в много гагаузки семейства, особено в смесените селища, се знае и български, и турски език. До 50-те години на XIX в. те фигурират в царските регистри на Русия като българи, говорещи турски език. След втората половина на XIX в. вече се споменават в документите на официалната администрация като различни от българите или иначе казано – биват отделени от българската народност.
През 1957 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на Молдавска ССР от 30 юли е въведена писменост на гагаузки език, а впоследствие започва да се създава и литература. На тази база постепенно се създава новата „гагаузка народност”. Хората, които поставят основите на този процес, дават и началото на движението за самостоятелна гагаузка държава. В Молдова гагаузите са отделна народност и този процес е вече необратим. Формирането на тази идентичност е преминало през различни етапи на историята на гагаузите – от преселението им в Бесарабия до наши дни. През ХIХ в. гагаузите са се осъзнавали като българи, които говорят турски, и самите те не са имали нищо против да се наричат по този начин. С годините отсъствието на български език и редица други фактори ги дистанцират от останалите българи в района.
В края на ХIХ и началото ХХ в. двама свещеници от един и същ род, произлизащ от Шабла, но установил се в днешния град Чадър Лунга, поставят началото на гагаузката литература. Първият от тях – Дмитрий Чакир, твърди, че гагаузите са българи, а вторият – Михаил Чакир, пише, че гагаузите не са българи. На основата на гагаузкото турско наречие се създава граматика и писменост и гагаузкият език се превръща в книжовен. Гагаузите се легитимират като една от многобройните тюркоезични народности на територията на СССР.
Днес гагаузите в Молдова са в ситуация да „променят“/конструират своята идентичност и според съответни обстоятелства са склонни да декларират български, турски или гръцки произход. Макар да са свързани с Турция поради езиковата и културната общност, гагаузите в Молдова се смятат и свързани с България. Парламентът на Автономната република Гагауз ери обяви 24 май – Деня на славянската писменост и култура – за един от четирите национални празника на страната. В университета в столицата Комрат се изучава българска филология, като с помощта на българското Министерство на образованието там работят и преподаватели от България, а студентите идват на стаж в България. Сред следващите в България студенти – българи от Бесарабия – има и гагаузи.
Гагаузите от района на Източна Тракия, известни с названието одрински или тракийски гагаузи, но също така и сургучи, населяват група селища в хинтерланда на градовете Одрин, Лозенград, Бабаески и Хавса, където живеят компактно до Балканските войни. В различни източници те са обозначавани още като кара гяури, гърци, караманлии, зълъвци, качауни и др. Редица автори привеждат данни за произхода на тези гагаузки села от старо българско население, придошло след османското нашествие в равнината от околните Дервентски възвишения и планините Сакар, Странджа и Родопите, и представено в голямата си част от групата на т. нар. рупци. Тази демографска картина позволява да се допусне, че попадайки сред плодородните земи на турските чифлици от близки и по-далечни български краища, обградено изцяло от турци и тюркоговорящи, населението от някои селища в Одринско постепенно възприема техния език. Така може да се говори за „огагаузяване” на част от българските селища, образувани в Одринско, като продължителен, постепенен и неравномерен процес на езикова и културна туркизация, съпроводен с елементи на инфилтрация и влияния от други етноконфесионални и езикови групи (най-вече гърци и Цариградската патриаршия), чието начало следва непосредствено османското завоевание, а краят му – периода на войните от първите десетилетия на ХХ в.
По силата на редица исторически обстоятелства, принудително или доброволно, в периода от 1913 до 1925 г. това население напуска родните си селища и се преселва в районите на Южна България и Северна Гърция, около днешния град Неа Орестиада. Преселването в България динамизира процесите на етнокултурна идентичност у гагаузите и слага обрат в техните изяви като общност. В селищата (най-вече от Ямболско, Старозагорско, Хасковско и Бургаско), където се настаняват след войните, хората с гагаузки произход постепенно забравят турския език, на който общуват в Одринско, сливат се с околното население, а някои от тях дори започват да крият родовите си корени. Самоопределят се като българи, но от гагаузки произход, а в ежедневието си по нищо не се различават от своите съседи. Съдбата на техните събратя, останали да живеят в Гърция и наброяващи в наши дни около 25 000 души, е по-различна. Гагаузите от района на гр. Неа Орестиада поддържат стабилни общностни прояви на културна памет и идентичност, обусловени и от по-голямата им численост. Днес те активно сътрудничат със сродни групи от Молдова и Украйна, имат свои културни организации, състави за възстановяване на фолклора и т.н.
Литература
Боев, Е. Нашите сънародници гагаузите. София, 1987.
Боев, Е. Не заблудата, а лъжата за гагаузите. Добрич, 1998.
Боев, Е. Сургучите – реалност и приумици. – Във: В света на човека. Сборник в чест на проф. д.и.н. Иваничка Георгиева. Съст. Кр. Стоилов, Д. Маджаров. София, 2008, 1-13.
Георгиев, Г., Д. Ангелова. Етнокултурна памет и идентичност у гагаузите от Източна Тракия през ХХ в. – В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. ХІ. Одесса – Велико Търново, 2012, 200-232.
Градешлиев, И. Гагаузите. Добрич, 1994.
Матеева, В. Гагаузите – още един поглед. София, 2006.
Мошков, В. Турецкие племена на Балканском полуострове. Т. XI. С. Петербург, 1904.
Григоров, Гр. Гагаузы в Османской империи – невидимое присуствие. – В: Лукомор`я: археологiя, етнологiя, iсторiя Пiвнiчно-Захiдного Причорномор`я, вип. 3, Одесса, Видавничний дiп „Паллада”, 2009, 236-257.
Стаменова, Ж. Гагаузи. – В: Общности и идентичности в България. София, 1998.
Стаменова, Ж., С. Средкова, Ж. Пимпирева, Е. Кръстева-Благоева, Д., Мирчева, С. Таниелян. Гагаузите в България – Записки от терена. София, 2007.
Κοζαρίδης, Ηρήστος Στ. Εμείς οι Γκαγκαβούζηδες, Κομοτηνή, 2009.
