Влашко население на юг от Дунав е регистрирано в исторически извори още в средните векове. Не е напълно ясно какъв точно смисъл са влагали пътешественици, историци, географи в понятието „власи”, но етнонимът е достатъчно ясен в източниците. Според повечето изследователи произходът на власите на юг от Дунав е преселнически.

Като един от доводите, че власите са пришълци в земите на юг от Дунав, много учени изтъкват факта, че селищата, в които се настанили, имат главно български имена. Мнозина историци твърдят, че с него се обозначавало просто номадско население на Балканите с определени задължения към централната власт на Византийската или Османската империя.

Влашко население на юг от Дунав е отбелязано през последната четвърт на XIX в. в известните книги на Феликс Каниц и Марин Дринов. Според М. Дринов в самата България или между Дунав и Балкана, влашко население се среща във Видинската епархия, в Добрич и по средното течение на реките Вит, Искър и Осъм. Пръв Ф. Каниц посочва, че една от главните причини за преселването на власи на юг от Дунав е чокойският гнет в земите на север от Дунав. Друга благоприятстваща преселването причина е политиката на турската власт, която насърчавала заселването на обезлюдените земеделски райони не само поради икономически причини, за да не губи приходи от тези плодородни земи, но и поради добре преценената полза от факта, че това население се чувствало чуждо сред славянската маса на юг от Дунав и поради това стои настрана от стремежите за консолидация на българското население и от неговите борби за икономическа и политическа свобода. Поради своята затвореност влашкото население се асимилира трудно от друго, а напротив, проявява завидни асимилаторски качества особено спрямо славянския елемент. Най-подробно и конкретно с влашкото население на юг от Дунав се занимава немският лингвист Густав Вайганд. През 1905 г. той предприема специално пътуване из българските земи с научната цел да установи къде се намират влашките селища и да направи характеристика на техния език. Това са едни от най-ранните и най-точни наблюдения върху географското разпространение на власите. Вайганд засяга и проблема за произхода на това население и посочва, че то се е настанило в българските земи преди сто години и власите имат същите права, както и българите. Според Г. Вайганд най-голяма група влашко население идва в българските земи през 30-те години на XIX в., когато в Румъния се въвежда т.нар. Органичен статут (Statut organic - 1831 г.), по силата на който мъжете подлежат на задължителна военна служба. Използвайки данните от преброяването на населението в Княжество България през 1900 г., той посочва, че в края на XIX в. в България са регистрирани 86 000 власи, от които 11 708 (около 15%) са родени на север от реката, което означава, че са дошли на юг от Дунав през втората половина на XIX в. Подробен коментар на неговия труд прави Ст. Романски.

Днес повечето изследователи приемат, че емиграцията от север на юг през Дунав е започнала от втората половина на XVIII в. и е продължила особено интензивно през първата половина на XIX в. като продължителен миграционен поток, породен от икономически и политически причини: бягство от експлоатацията на едрите земевладелци (чокоите) във Влашко и Молдова, която се засилва особено по времето на фанариотите, както и от задължителната военна служба, въведена в княжеството през 1831 г. Миграцията продължава през целия XIX и началото на XX в. (особено в Оряховско и Добруджа).

Този миграционен поток обхваща и съседните земи на Сърбия, където и до днес се намира по-голяма част от т.нар. „тимошки власи“. На запад от река Тимок край Дунав се простира областта Краина, където сред населението преобладава влашкият елемент (от 193 селища в тази област 151 са с чисто влашко население, а в други 42 селища те са смесени със сърби и българи). Според Ст. Романски, общият брой на влашкото население на запад от р. Тимок е около 200 000 души. В края на XVIII в. в резултат на опустошителните войни, които Турция води с Австро-Унгария, и на местните въстания, областта между Тимок и Морава била почти обезлюдена. Това направило възможно прииждането на ново население, което било най-вече от Влашко, Седмоградско и Банат. Банат и Трансилвания по време на преселването се намират в границите на Хабсбургската империя, затова тази част от тимошкото влашко население се самоназовава или е назовавано от съседите “унгурени”. Другата част, която дошла от Влашко (Цара Румъняска), се нарича “царани” и заема поречието на Тимок и Видинско. Политическата граница между Сърбия и Турция (1833 г.) и между Сърбия и България (1878 г.) разделя влашкото население от двете страни на р. Тимок. Главната маса население на юг от Дунав остава в рамките на Сърбия.

В етнографско отношение влашкото население във Видинско и Кулско се подразделя на три групи: вълени ‘доленци’, разположени в селата около гр. Видин, къмпени ‘полянци’, в селата, които лежат на запад от първата група, и пъдурени ‘горяни’ - в селата около границата със Сърбия. Последната група (пъдурените) се преселили във Видинско от Сърбия. Пръв прави това описание румънският писател и публицист Емануил Букуца, който посещава влашките села във Видинско през 20-те години на ХХ в. и публикува книжка с черти от техния живот и карта на разпределението на тези групи, които, според него, дошли от различни места във Видинско. В рецензия на тази книжка Ст. Младенов подчертава липсата на задълбоченост в анализите, които прави Букуца.

Съществуват податки, че част от дунавските и тимошки власи имат български произход. От друга страна, в румънски интерпретации за техния произход се отстоява тезата за автохтонния им характер в южнодунавските земи още от времето на римската империя, когато се формирала румънската народност. Подробни данни за броя и разпределението на власите в България фигурират в публикуваните резултати от всички официални преброявания на населението в страната след Освобождението. Първото преброяване в Княжество България е проведено през 1881 г. Според него власите са около 50 хиляди души, около 2.44% от населението на страната. От тях близо половината са във Видински окръг - 23 845, в Оряховско - 8 054 и в Плевенско - 6 077 души. В другите окръзи са значително по-малко. Данните от това преброяване са интерпретирани от М. К. Сарафов, който установява интересната закономерност, че 86,5% от всички власи живеят в западната част на Княжеството, а само 13,5% - в източната. Освен това в петте окръга, които граничат с Дунав - Свищов, Плевен, Рахово, Лом-паланка и Видин се намират 96,2% от всички власи. Селищата в западната част от Княжеството, в които се открива влашко население, са групирани в две основни групи - едната около гр. Оряхово, а другата в най-северозападната част на Княжеството, в ъгъла, заключен между р. Дунав, р. Тимок и шосето Видин-Кула. В източната част на Княжеството най-много власи при това преброяване са установени в Русенски (3403 души, от тях 2804 са в гр. Тутракан) и Силистренски окръг (1626 души, от тях 768 в гр. Силистра). Разкриващата се в първото преброяване на населението картина показва наличие на влашко население в 16 от съществуващите през 1881 г. 21 окръга на Княжеството. За един век това население е изчезнало в много от окръзите, където е било малобройно, и това се дължи на естественото претопяване на населението чрез смесени бракове с българи. До днес влашко население се е задържало в окръзите Видин, Лом, Плевен (главно в Никополско), Оряхово и Свищов. Всъщност то е съсредоточено между устията на реките Осъм, Искър и Огоста и в най-северозападния ъгъл на България.

През 1910 г. в преброяването са отбелязани близо 80 хиляди „румънци”, а общо броят на лицата с матерен език румънски е 96 502. Това е най-голямата цифра за румънскоезично население, посочвана в българските статистики въобще. След това броят им започва да намалява. След Балканската и Първата световна война количеството и териториалното разпределение на влашкото население се променят. Една от причините е предаването на Южна Добруджа на Румъния и на Западните покрайнини - на Сърбия. Според преброяването през 1920 г. „румънците” в следвоенните граници на България са 57 312, а лицата с „румънски” матерен език - 75 065. В следващото преброяване от 1926 г. публикуваните данни сочат, че в страната живеят 69 080 „румънци”, а лицата с „румънски” матерен език са 83 746, като в тази цифра са включени около пет хиляди „арумъни”, близо 4 хиляди „куцовласи” и 1500 „цинцари” - повечето дошли през последните десетилетия в българската държава от Македония. Във Видинско тогава живеят към 42 хиляди румънско говорещи, в Плевенско - 14 хиляди, а във Врачанско - близо 11 хиляди. Румънците са четвъртата по големина народностна група след българите, турците и циганите. Независимо, че увеличаването на процента на влашкото население в България в периода 1920-1926 г. явно не се дължи само на естествения прираст на това население, но и на засилената румънска самоидентификация в резултат на румънската пропаганда, данните от преброяването през 1926 г. може да се смятат за относително най-обективни. При преброяването от 1934 г. съзнателно се провежда политика на занижаване на броя на небългарските етнически групи, за да бъде показана чистотата на етническия състав на страната и да се парират малцинствени претенции. В него са отбелязани само 16 405 души с „румънски” говорим език, от които само 2 771 във Видинско.

Румънските публикации, основаващи се на български статистически материали, завишават почти три пъти броя на румънскоговорещите в България, които за нея са без съмнение „румънци”. Посочвани са цифри от 120 000 души до над 250 000.

Какъв е броят на власите днес не е ясно. Данните от преброяването през 1992 г. не дават точна картина, тъй като в преброителните карти не фигурира етническа принадлежност „власи“ или „румънци“. Възможно е част от власите да се самоопределят в графата „други“ за етническа принадлежност. Смесените бракове с българите са широко разпространени, по устни сведения естественият им прираст в последните десетилетия е бил по-нисък от този на българското население. Власите съзнателно се насочват към еднодетния модел семейство, за да могат да полагат по-големи грижи за детето си.

Не съществуват сведения за особено отношение на българската държава към власите до войните 1912-1918 г. Те са поданици на държавата наравно с всички други групи в страната. Общността на власите се превръща в малцинствен проблем в периода между двете световни войни. От средата на 20-те години се засилва румънската културна пропаганда сред власите в България. По това време в румънската учебна и художествена литература се изгражда враждебен образ на българите, а като външнополитическа цел на румънската държава се стимулира утвърждаването на румънска национална идентичност сред влашкото население в България. Това се прави, за да се парират исканията за равноправие на българите в Южна Добруджа, присъединена към Румъния през 1913 г. В центъра на румънския интерес е компактната група влашко население във Видинско. В румънските вестници се води кампания в защита правата на власите, изпращат се румънски учебници, църковни книги и утвар, организират се подписки сред влашкото население за присъединяването на областта към Румъния (1919 г.).

Свалянето на земеделското правителство в България след преврата през 1923 г. принуждава водачите на влашкото движение да емигрират в Румъния. Така центърът на движението на видинските власи се премества на север от Дунав и то става бежанско по своя характер. В Румъния се създават три дружества в Букурещ и Крайова със свои печатни органи. В тях членуват предимно власи студенти и емигранти от България, по-малко от Сърбия.

През 1926 г. във Видин е открито румънско генерално консулство. От 1933 г. в румънското училище в София, наред с арумъните, започват да учат и ученици от крайдунавските райони. При откриването на новото здание на училището в София (наречено Румънски институт) румънският пълномощен министър обявява, че то трябва да стане „център за пропаганда на румънската култура, наука и огнище за съзнателно румънско образование за нашите сънародници в България и специално за тези от Видински окръг и дунавската зона”. В непосредствена близост до сградата на училището се намира румънската църква „Св. Троица“ със служби на румънски език, които се водят от румънски свещеник, командирован в България от Румънската патриаршия. Тази църква функционира и днес при същите условия. Независимо от всички усилия на румънската държава, през междувоенния период крайдунавските власи не успяват да създадат организирано движение. Тяхната етническа изява има по-скоро стихиен характер. Това се дължи и на отсъствието на икономическа мотивация, тъй като власите са стопански задоволено аграрно население с пълни собственически права върху земята, върху които не е прилагана стопанска дискриминация. И през този период в икономическо отношение Румъния не е привлекателна сила за българските власи.

След Втората световна война няма никакви прояви на икономически или културни ограничени спрямо власите. Не са регистрирани забрани да се използва влашки език, както в бита, така и при социалните контакти. Официалните приятелски връзки с Румъния, принадлежността към социалистическия лагер, са фактори, които обясняват подобно отношение. Независимо от официалния си равноправен статут, повечето днес интервюирани власи декларират, че до 1989 г. са предпочитали да не изразяват своя произход, защото съзнавали, че към тях ще бъде проявен известен негативизъм, както на битово ниво, така и с оглед на участието им в обществения живот.

В този период трудно би могла да се открие някаква разлика в начина на живот между влашкото и останалото население в България. Във Видинско селата с преобладаващо влашко население изглеждат дори по-заможни, по-благоустроени в сравнение с околните - факт, който самите власи охотно изтъкват и обясняват това както с плодородната земя в района, така и с пословичното трудолюбие на населението. Къщите по правило са дву- и триетажни, построени с големи дворове и градини, чисти и добре поддържани. В тези години рязко се повишава образователното ниво на власите. И те самите, и съседите им подчертават стремежа им към по-добро образование като високо ценен от тях престижен фактор, който им позволява по-лесно да навлязат в стопанските и управленски структури. В много случаи те са готови да претърпят и материални лишения, но да създадат най-добри възможности за децата си.

Едни от най-важните проблеми при групи като власите - относително малобройни, живеещи сред много по-голяма етническа маса - е въпросът за нивото на самосъзнание. Трудно е то да бъде преценено точно, още повече че в последно време е подвластно на влиянието на нови външни фактори от различно естество. Самите власи не са единни в мнението си каква общност представляват и дали въобще представляват общност. Известни съмнения сред тях има както във връзка с произхода им, с езика, така и по отношение на евентуалните прилики и разлики с околното население. Това, че са власи, е общоприето, но какво точно е влах и какво е отношението му към българската общност и мястото му в нея вече не е толкова ясно.

Интервюираните не се самоопределят като румънци и не определят езика си като румънски (интересно е, че румънците, живеещи на северния бряг на Дунав, наричат власите „българи”). Владеенето на език, очевидно сходен с румънския, не предизвиква у самите власи асоциация за принадлежност към румънския етнос. За осъзнаваните от тях различия с населението на север от Дунав говорят и разпространените версии за произхода им и за произхода на езика. Самите власи смятат, че употребяват „домашен” език, различен от официалния в Румъния. Базата им за сравнение се гради на активното гледане на румънска телевизия и на контактите с румънските търговци и туристи. Има и възрастова разлика при изказване на мненията. Докато при по-възрастните битуват различни версии за произхода, за по-младите няма особено значение какви са били предците им - сега са българи. Влашкото население в тези райони се отличава от българското с по-голямата си религиозност, спазване и почитане на традициите. Във влашките села и досега не само се практикуват, но и се активизират обичаи, отдавна отмрели в българските.

Може да се твърди, че влашкото население е интегрирано до голяма степен в обществото. Смесените бракове са обичайни и предпочитани от населението. При това те съвсем не са нова тенденция - разпространени са още след Първата световна война, и при власите, и при българите (и в двете общности) не гледат на тези бракове като на смесени - в тяхното разбиране смесен е бракът с турчин или циганин. В тях не съществува компонент на етническа различност. Първите регистрирани от Е. Кръстева смесени женитби са от 20-те години на нашия век, когато етничната бариера е била все още твърде непропусклива. В миналото отношението на власите към браковете с българи е било отрицателно. Отношението е еволюирало силно едва от началото на 40-те години, когато все още се е държало на запазването на чистотата на групата. Благоприятните фактори за сключване на такива бракове в наши дни са няколко: съвременният начин на живот и отмирането на традиционната култура, космополитизиране на мирогледа и взаимоотношенията, липсата на верски различия - и българи и власи са източноправославни християни, дългогодишно безконфликтно съществуване между двете групи. Власите се славят със своето богатство и трудолюбие, което играе роля при мотивацията на българите за брак с тях, въпреки че рядко го признават. От голямо значение е и двойнственото самосъзнание на малката група. Власите се чувстват по-различни и едновременно с това желаят да се приобщят към българската нация, затова често заявяват, че са „най-чисти българи”. Изживяването на власите като такива ги подтиква да ценят и да се стремят към брак с българи. Важна в процеса е и ролята на общия бит на двете групи, единствена по-сериозна пречка е езикът.

Околните българи възприемат власите като част от българския етнос, която има свои особености - на първо място различия в говора, която се свързва много повече с българите, отколкото с румънците. Интересно е, че повече прояви на негативизъм сред българите спрямо власите има сред по-възрастното поколение. При по-младите те намаляват, а при възрастовата група 17-30 г. на практика изчезват. В съвременността влашкото население в никакъв случай не е обвързано само със своя регион. То е много подвижно в търсене на по-добра работа и осигуряване на по-добро съществуване. Пътува и се заселва из цяла България, като проявява висока степен на адаптивност. Висока интегрираност на власите има и в различните етажи на управлението. За разлика от други етнически общности в страната и при оценката, и при самооценката им е виден стремеж към участие в държавната администрация, в различни структури на властта.

В настъпилото след падането на комунистическия режим (1989 г.) раздвижване сред различни етнически общности в България, власите не са сред най-активните участници. Влашка асоциация е регистрирана във Видин от единадесет учредители на 10.09.1991 г. Основната й цел е „идентифициране на етническото самосъзнание” чрез опознаване, развиване и обогатяване на историческото наследство на власите. Едно от исканията на организацията е осигуряване на образование на майчин език. Организацията издава вестник Timpul, като материалите се списват на български и румънски език. Организацията организира летни лагери за ученици в Румъния, в която се провежда обучение на румънки език, поощрява създаването на състави за художествена самодейност и организира разменни гостувания на фолклорни групи от България и Румъния, изпраща ученици и студенти за продължаване на образованието им в Румъния, като осигурява стипендии от румънското правителство, кани румънски учени за публични лекции. Нейни представители участват в международни форуми по проблемите на малцинствата. Влиянието на асоциацията в определени селища предимно във Видинско (Брегово, Покрайна) е по-голямо, докато в Оряховско в много случаи дори не са чували за дейността й (през 1995 г). По-силно е влиянието й в по-богати селища с по-високо образователно ниво, със средни училища, което е обяснимо, тъй като част от активистите й са учители (например в Брегово).

 

Литература

Бизеранова, С. Между живота и смъртта: погребални и поменални обичаи при българи и власи във Видинско. Видин, 2013.

Васева, В. Откъде са дошли власите? (според устната традиция на населението във Видинско и Оряховско). - Българска етнология, 1995 (извънреден брой).

Васева, В. Власи. В: Общности и идентичности в България. Съст. Ана Кръстева. София, 1998.

Власите в България. - Българска етнология, 1995, (извънреден брой).

Дринов, М. Заселение Балканского полуострова славянами. В: М. Дринов. Избрани съчинения. Том II. София, 1971, 326-327.

Иширков, А. Дакоромъните в Балкански полуостров. - Известия на Народния етнографски музей в София, г. I, С., 1921, кн. 2, 73-89.

Каниц, Ф. Дунайския Болгария и Балканский полуостров. Исторические, географические и этнографические путевые наблюдения. 1860-1875. Санкт Петербург, 1876.

Кръстева, Е. Етноопределящи функции на брака при българи и власи. - Българска етнология, 1995, извънреден брой.

Младенов, М. Влашкото население в България (Разпространение, произход и топонимия). - Българска етнология, г. XXI, 1995, извънреден брой.

Младенов, Ст. [Рецензия]. Еманоил Букуца. Румъните между Видин и Тимок. С притурка на документи, фолклор, речник, фотографии и карти. Букурещ, 1923. - Известия на народния етнографски музей, V, 1925, 1-4, 125-127.

Нягулов, Б. Проблемът за власите в България между двете световни войни (Политически фактори и аспекти). - Българска етнология, 1995, извънреден брой.

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г., кн. 1. С., 1923.

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 3 декември 1920 г., кн. 1, С., 1927.

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1926 г., кн. 1, С., 1931.Романски, Ст. Власите и цинцарите в България. - Периодическо списание, LXIX, 1908, 1-2, 135-138.

Романски, Ст. Ромъните между Тимок и Морава. - Македонски преглед, II, 1926, 1.

Сарафов, М. К. Народностите в западната част на Княжеството. - Перидическо списание, 1884.

Bucuta, E. Romanii dintre Vidin si Timoc, cu un adus de documente, folklor, glosar, fotografii, harti. Bucuresti, 1923.

Florescu, F. Numarul romanilor din Bulgaria. - Timocul, 1940, nr. 7-12.

Noe, C., M. Popesco-Spineni. Les Roumains en Bulgarie. Craiova, 1939.

Weigand, G. Rumanen und Arumunen in Bulgarien. Leipzig, 1907.