Наличието на многобройна и заможна гръцка диаспора, живееща извън границите на гръцката национална държава, е специфика на гръцкото развитие още от Древността. През османския период представителите на големите и влиятелни гръцки колонии в Цариград, Смирна, Солун, Александрия, Пловдив, Варна, Бургас, Одеса, Марсилия и др. запазват гръцкия си език и православното си вероизповедание, макар интересите им да са свързан с международните пазари, а дейността им да е съсредоточена основно в търговията, корабоплаването и банковото дело.
Според член 10 от фермана за създаване на Българската екзархия (1870) гръцките общности в българските земи са оставени под духовната власт на Вселенската патриаршия, в чийто диоцез влизат Варна и прилежащите ѝ села, градовете Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър), Созопол, Пловдив, Станимаха (Асеновград), селата Куклен, Воден, Арнауткьой, Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица и манастирите Бачковски, Св. Безсребърници, Св. Параскева и Св. Георги в Пловдивска епархия. Големи гръцки общности има още в Бургас, Хасково, Пазарджик и Кавакли (Тополовград). В началото на ХХ век Вселенската патриаршия има в България 5 митрополити (Варна, Несебър, Поморие, Созопол, Пловдив), 113 църкви и 12 манастира.
В посочените населени места гръцкото население преобладава и формира своеобразен елит от търговци, предприемачи и хора със свободни професии. Икономическото му благосъстояние в голяма степен се дължи на режима на капитулациите, с който Кралство Гърция се ползва от 1855 г. Според член 8 от Берлинския договор режимът на капитулациите остава в сила за новоучредената българска държава и следователно се запазват икономическите и съдебни привилегии на гръцките поданици на територията на Княжество България и Източна Румелия. След Съединението те са около 2% от населението (малко над 70 000 души) на държавата. Техните общини имат висока степен на религиозно и местно самоуправление. Гръцки политически организации не съществуват, макар в Областното събрание на Източна Румелия да има гръцки представител. Вместо това по инициатива на местните митрополити и гръцките консули се създават дружества, които получават финансова помощ първоначално от патриаршиите в Константинопол и Йерусалим, а по-късно от Атина, както и дарения от частни лица. Дейността на тези дружества е насочена основно към създаване и издържане на гръцки училища, изплащане заплати на учителите и набавяне на книги и учебни материали.
Още от 1867 г. в Пловдив съществува дружество, което подпомага училищното дело и патриаршисткия клир. През следващите години с цел събуждане на националния и религиозния дух на общността, а също моралното, интелектуално и национално формиране на младежта в града са създадени още три гръцки дружества. Те организират публични лекции, излети, театрални постановки, музикални вечери и неделни училища. Дружествата отварят публични библиотеки и читални, организират безплатни курсове по гръцки език и сказки по теми от древната и модерна гръцка история. Освен в Пловдив, такива дружества има и в другите по-големи гръцки центрове. В Станимаха това са Гръцкият клуб „Феникс“, Станимашкото братство на гърчетата „Съгласие“, дружеството „Напредък“ и др. Във Варна още преди Кримската война се открива библиотека, а през следващото десетилетие и театрален салон. Просветното дружество в града възниква през 1871 г. с цел да разпространи гръцката просвета във Варна и околностите. В това дружество членуват лица от двата пола, които плащат членски внос и със събраните пари купуват учебници и друга литература.
Наред с културните и образователни общества съществуват и благотворителни дружества. Съставът на благотворителните дружества е по-разнообразен и дава възможност за участие и на жените, дотогава традиционно изключени от активен социален живот. Най-старото гръцко благотворително дружество в Пловдив – „Евридики“, е създадено през октомври 1874 година с цел „моралното и интелектуалното образование на гръцките деца“, „ .. създаването на детски градини и полагането на грижи за деца в нужда“.
В края на ХІХ век е налице стремеж към масовизиране на образованието, поради което близо 95% от гръцките училища в България са начални. Прогимназии (класни училища) има в Станимаха, Варна, Созопол и Анхиало. Единствената гръцка гимназия „Зарифия дидаскалия“ в Пловдив е основана през 1875 г. с финансовата подкрепа на цариградския банкер Георгиос Зарифис. Една от основните цели на това училище е да подготвя учители, които да поддържат гръцкия дух сред сънародниците си в България. През 1885 г. училището на Зарифис е признато за равно на гимназиите в Гърция. След 1887 г. издръжката му е поета от Комитета за подкрепа на гръцката църква и образование към Министерството на външните работи на Гърция. Оттогава датира и субсидирането от Гърция на по-малките и бедни гръцки общини в България. Средства се отпускат за гръцките митрополии в Пловдив, Созопол и Несебър, а също и за излизащия в периода 1879-1906 на френски и гръцки език вестник „Филипуполис” („Φιλιππούπολης” – „Пловдив”) с главен редактор Димитриос Кумарианос. Друго по-дълготрайно издание е „Идисис ту Ему“ („Ειδήσεις του Αίμου“ – „Балкански новини“), издаван също в Пловдив в периода 1896-1906 от д-р Скарлатос Константинидис.
След Съединението българското правителство приема основния закон на Източна Румелия за суспендиран, като по този начин на практика ликвидира привилегиите на гръцкото малцинство в областта. По места възникват инциденти, свързани със затваряне на гръцки училища, оказването на натиск за задължително въвеждане в тях на български език, а също и множество спорове около собствеността на патриаршески манастири и църкви. Законът за народното просвещение от 1891 г., известен като „законът Живков“, предвижда задължително начално образование на български език за деца на български граждани от различно християнско вероизповедание (чл. 10) и въвежда задължително изучаване на български език, включително и в частните училища (чл. 195), с което нанася сериозен удар на гръцките училища в България.
Връх на натиска срещу гръцкото население е антигръцкото движение от 1906 г., което започва с вълнения срещу пристигането на нов патриаршески митрополит във Варна. Следват антигръцки митинги в много български градове, които на места прерастват в погроми над гръцки магазини и кафенета, завземане на гръцки църкви и училища и унищожаване на имуществото им. Кулминация на движението е пожарът в Анхиало на 30 юли 1906 г., когато при сблъсъците в града са убити 8 души и са изгорени над 700 къщи и 130 дюкяна. В резултат от антигръцкото движение част от гръцкото население (между 10 и 20 000 души) се изселва и търси бъдеще в границите на Гърция. Часове преди Ньойския мирен договор (1919) е договорена „доброволна” гръцко-българска размяна на население, която се осъществява през 20-те години на ХХ век. Финансовите параметри на тази размяна се уреждат с конвенцията „Моллов-Кафандарис” (1927), която трябва да реши както въпросите за личното имущество на изселниците, така и за имотите на църковните им общини. По официални данни на българо-гръцката смесена комисия, която функционира в периода 1926-1931 г., в резултат от българо-гръцката размяна на население почти 53 000 гърци от България се преселват в Гърция, а в България емигрират над 100 000 българи от Западна Тракия и Македония.
Литература
Dragostinova, Т. Between Two Motherlands. Nationality and Emigration among the Greeks of Bulgaria, 1900-1949. Cornell University Press, 2011.
Ploumidis, S. Ethnic symbiosis in the Balkans. Greeks and Bulgarians in Plovdiv (1878-1906). The Isis Press. Istanbul, 2016.
Κοτζαγεώργη–Ζυμάρη, Ξ. Η ελληνική εκπαίδευση στην Βουλγαρία (1800-1914). Θεσσαλονίκη, 1997.
Λυμπεράτος, Α. Οικονομία, πολιτική και εθνική ιδεολογία. Η διαμόρφωση των εθνικών κομμάτων στη Φιλιππούπολη του 19ου αιώνα. Πανεπιστημιακές εκδόσεις Κρήτης, 2009.
Οι Έλληνες της Βουλγαρίας. Ένα ιστορικό τμήμα του περιφερειακού ελληνισμού, Ίδρυμα Μελετών Χερσονήσου του Αίμου. Θεσσαλονίκη, 1999.