Гърците и българите съжителстват от векове на територията на днешна България и макар да се отличават по език, двете народности освен обща територия, споделят и едно вероизповедание, близък бит и фолклор. В земите, които са обитавали и обитават съвместно, те взаимно са си влияли и това е спомогнало за преплитането на културните им традиции. На днешната територия на България това са районите на Пловдивско, Асеновградско, Мелнишко, Ивайловградско, Тополовградско и цялото Българско Черноморие.

По време на многовековното им съвместно съжителство често взаимоотношенията им са били сложни. Особено това се отнася за периода на Националното Възраждане и свързаните с него църковна борба и освободително движение, както и по време на войните от първата половина на ХХ в. между двете балкански държави. Въпреки това дългата история на контакти между двата народа е допринесла за тяхното взаимно интегриране – на гърците в българското и на българите в гръцкото общество.

Днес споменът за някогашните конфликти е избледнял и общностите в България, самоопределящи се като гръцки, са неразделна част от българското общество. Към настоящия момент в България живеят няколко групи население с гръцко самосъзнание: черноморските гърци или т. нар. „стари гърци“; бившите гръцки бежанци (политемигранти) от войните от средата на ХХ в. и техните потомци; каракачаните, които също се причисляват към гръцките общности в страната като отделна и специфична група, и последната е тази на заселилите се за постоянно или за по-дълго време в страната гръцки студенти и бизнесмени, създали семейства у нас през последните десетилетия. Според данните, публикувани от посолството на Република Гърция, през 2013 г. в България живеят около 28 500 души с гръцки произход и/или гръцко гражданство, като те са поделени в следните групи: „приблизително 15 000 каракачани, 2 500 бивши политически емигранти, 8 000 „стари гърци“, 2 000 студенти и 1 000 предприемачи с членовете на техните семейства“. Този брой най-вероятно е на база на самооценката на културните дружества, обединили отделните групи и локалните общности.

Представителите на различните групи с гръцко самосъзнание са силно интегрирани, т.е. те не живеят изолирано, смесените бракове са изключително чести и принадлежността към гръцкия етнос е въпрос на лична самоидентификация. Културните различия са смекчени освен поради общите празници, обичаи и начин на живот, които от векове споделят, така и от обстоятелството, че в периода 1948–1989 г. сред някои групи гръцко население е съществувала идеологическа и политическа близост с идеите на социализма. Всичко това е предпоставка за превръщането на гръцките общности в органична част от местното население в страната. Това може да обясни големите разлики в броя на самоопределилите се като гърци в страната, посочени от посолството на Република Гърция и на тези, фигуриращи в официалните резултати от последните преброявания на населението в страната от 2001 и 2011 г. Според него гърците в България наброяват съответно 3 408 души през 2001 г. и 1 379 души през 2011 г., а каракачаните – 4 107 през 2001 г. и 2 556 души през 2011 г.

Гръцките общности у нас на база на историята им и на етнографските им характеристики е подходящо да бъдат обособени в четири групи. Първата е тази на черноморските (западнопонтийските) гърци – част от т. нар. „стари гърци“. Те се смятат за наследници на гръцките колонисти от VІІ–VІ в. пр. Хр., които през вековете са били пряко свързани по море с другите черноморски гръцки поселения, със самата Гърция и най-вече с Истанбул (Константинопол, Цариград). Също така те са и най-дълго контактувалата и смесвала се общност с траките през древността и с българите от Ранното Средновековие насетне. Те са населявали и днес населяват почти всички черноморски градове и принадлежат към тракийската гръцка езикова и етнографска област. В миналото те традиционно са се занимавали с риболов, търговия, корабостроене, лозарство, износ на дървесина. От ХІХ в. до днес те са неизменна част от градската култура в тези селища, като техни представители са били първите учители, лекари, духовни лица, търговци, занаятчии. Днес в повечето от тези градове и градчета са учредени българо-гръцки културни дружества за приятелство с по 200–300 души членски състав. Това са дружествата в Поморие (Българо-гръцко дружество „Анхиало“), в Бургас (Сдружение за българо-гръцко приятелство „Пиргос“), в Созопол (Българо-гръцко дружество „Аполония“), в Несебър (Българо-гръцко дружество „Месамбрия“) и във Варна (Българо-гръцко дружество „Одесос“). По-малки организации има в Царево (Сдружение за Българо-гръцко приятелство „Василико“) и в Ахтопол. Всички големи сдружения извършват просветна дейност, като се стремят да обучават своите потомци на гръцки език, традиционна култура и бит. Отделните дружества осъществяват разнообразна самодейност, базирана върху гръцкото културно наследство. В Поморие са създадени танцов ансамбъл и женски хор, които активно участват във фолклорни фестивали. Към дружеството в Созопол съществуват хор и оркестър, които в дейността си акцентират върху изучаването и запазването на традиционната култура. Към бургаската организация функционират детски хор и танцов състав, както и женска вокална формация „Ангира“. Към несебърската е създадена вокална група „Месамбрия“. При сдружението в Царево са сформирани инструментална група „Корал“ и танцов състав. Свой хор има и варненската организация. Всички локални общности активно поддържат връзки с Гърция в сферата на образованието, културния обмен, трудовата мобилност. Важна част от тези контакти представляват връзките със селищата, основани от изселили се техни съграждани и предци като Неа Анхиало, Неа Месимврия, Неа Агатуполи и др. Представителите на т. нар. „стари гърци“ в традиционните някога поселения във вътрешността на страната – Пловдивско, Мелнишко и др., през първата половина на ХХ в. в огромната си част се изселват в Гърция и затова днес е трудно да говорим за общности с гръцко самосъзнание от тази група в тези области.

Втората група е тази на гърците, пристигнали в България в средата на ХХ в. Тя е формирана от политически емигранти, изселили се от съвременна Северна Гърция по време и след гражданската война в страната (1946–1949 г.). Те и техните потомци днес живеят основно в градовете София, Стара Загора и Габрово, а по-малка част от тях – в Пловдив и Варна. Тази група се състои предимно от тракийски гърци („тракиоти“) и в по-малка степен от „славомакедонци“, имащи самосъзнание на гръцки българи, понтийски гърци („понти“) и гърци от Егейска Македония. Традиционният поминък на тази група преди заселването ѝ в България е бил земеделието и скотовъдството, като по-специфични поминъци сред тях са били бубарството в Западна Тракия и табакчийството в Егейска Македония. С пристигането си в България тези емигранти (бежанци) са настанени в градове с развиваща се промишленост, което коренно променя техния бит – София, Перник, Димитровград, Габрово, Пловдив, Варна, Стара Загора, Бургас и др., и нарушава връзката с традиционната им култура. Особеност, допринесла за този процес, е, че една част от групата се състои от пристигнали като деца бежанци, много от които остават полусираци, сираци или за дълго време са разделени от семействата си. Техните родителите или са загинали през войните, в които Гърция е участвала (1940–1949 г.), или като бежанци са били разпределяни в различни градове в България или в други страни от бившия социалистически лагер. Всичко това е фактор за нарушаване на континуитета при тази група. През годините на социализма животът на формиралата се общност на гръцките политемигранти е силно повлияна от политическото статукво в България. Своето гръцко самосъзнание и културна принадлежност тя поддържа посредством сдружението ДОМЕ (ΔΟΜΕ – Δημοκρατική Οργάνωση Μόρφωσης και Εκπολιτισμού), което преведено на български език означава Демократична организация за просвета и култура. Чрез развиваната от него културна дейност в периода 1961–1983 г. общността създава мрежа от клубове с тридесет учители по гръцки език, танцови ансамбли, мандолинени оркестри, хорове, скеч групи, самодейни театрални групи. Тази общност през 60-те и 70-те години наброява приблизително 7 500 души. През периода на „репатрирането“ 1978–1983 г., когато нейните членове получават правото да се завърнат в Гърция, около половината от тях се заселват за постоянно обратно в „старата“ си родина. В България остават към 2 000–3 000 души. Днес тази общност отново е обединена от културно-просветното дружество ДОМЕ, функциониращо в София. То поддържа училище, танцов ансамбъл, клуб и ежегодно организира концерт в София по случай националния празник на Гърция 25 март. В Стара Загора наследниците на политемигрантската общност имат свое сдружение „Клуб Ригас Фереос“, което също обединява гърците и кипърците, предприемачи в града и областта. Неговата дейност е фокусирана върху организирането на различни срещи, семинари и на изучаването на гръцкия език и култура.

Третата група с гръцко самосъзнание в България е на каракачаните, самоназоваващи се „влахи“, а от другите гърци – „саракацани“. Тъй като тя е обект на отделна статия, за нея ще споменем само, че принадлежи към тракийската гръцка етнографска и езикова група. Тя е обединена от Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България, която осъществява образователни и културни дейности и ежегодно организира Национален събор на каракачаните в България, провеждан в местността Карандила над Сливен в края на месец август, както и Традиционен преглед на каракачанския фолклор „Фламбура”, също провеждан в града.

Четвъртата група е най-нова – от последните десетилетия, и се състои от заселите се за постоянно или за по-дълъг период от време гърци и техните семейства. Тя е съставена от студенти, учили в българските университети, и от предприемачи, осъществяващи своята дейност в страната. Представителите на тази разнородна по произход група, поддържат активни връзки с Гърция и може да се каже, че живеят и в двете страни. Основна роля в културния ѝ живот има Гръцко-българското сдружение „Аристотелис“, базирано в София, което ежегодно организира различни културни събития като рецитали, посветени на гръцки поети и писатели; концерти, представящи музиката на гръцки композитори и др. В рамките на тази общност към сдружението „Одисеас Елитис“ в София функционира детска градина и училище с преподаване на гръцки език, съобразено с образователната система на Гърция.

Повечето гръцки общности в България са неразделна част от българското общество, като само последната е частично езиково и културно неинтегрирана поради факта, че представлява гръцкия бизнес в страната, чийто членове често пребивават временно в нея. При всички останали локални общности и групи е характерен билингвизмът и дори българският език днес е основен. Това се дължи на големия процент смесени бракове с българи, както и на влиянието на българската образователна система. Трябва да се отбележи и обстоятелството, че тези така наречени общности далеч не са хомогенни и изолирани както от съвременното българско, така и от гръцкото общество. Неговите представители пътуват в Гърция, където учат или работят, сключват брак, остават или се връщат със семействата си в България. Благодарение на тези обстоятелства, освен чрез образователната и културната дейност, сред тях продължава да се поддържа културната памет и гръцкото самосъзнание.

Литература

Пимпирева, Ж. Каракачаните в България. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1998.

Пороманска, Ст. Новогръцките диалекти по Българското Черноморие (Поморие, Созопол): Особености на съществителните имена. – Годишник на Софийския Университет Св. Климент Охридски. Факултет по класически и нови филологии. Том. 97-98, 2008, 5-61.

Радойнова, Д. Гърците по Българското Черноморие. История и култура. Бургас: Издателство „Бряг“, 2010.

Фокас, Д. Към историята на гръцката общност в София от средата на ХХ век до днес: първите години. – Български фолклор (Българи и гърци: линии на пресичане), 3, 2017, 334-353.