Русите старообредци в България

Проведената църковно-каноничната реформа на патриарх Никон (1605-1681 г.) в Русия през 1653-1656 г. не получава одобрението и признанието на част от поданиците и духовниците, които биват отлъчени от Църквата. По-късно, при управлението на Петър І (1682/цар – 1721/император – 1725 г.), което се свързва с европеизация и провеждането на светски реформи, привържениците на старата вяра са подложени на гонения и изселване от родните им места. Те намират убежище в гранични селища, както и извън границите на страната. Оттук нататък разселването им в различни части на света води до оформянето им в диаспорична общност със свое специфично развитие.

През ХVІІІ и ХІХ в. част от староверците, в лицето на донските и кубанските казаци, както и на обикновените селяни, намират подслон в Османската империя. Повечето се установяват около Дунавската делта в региона на Добруджа, а по-късно, в началото на ХХ в. – и на брега на Варненското езеро. В този период сред тях възникват две течения (съгласия) на т.нар. поповци със самоназвание липовани (които поради липсата на духовни водачи, които да ръководят седемте църковни тайнства и като цяло църковно-религиозните ритуали, признават Белокриницката йерархия, основана през 1843 г. от епископ Амбросий в днешното украинско селище Белая Криница) и на т. нар. безпоповци със самоназвание казаци (които не признават нито една църковна йерархия тогава, остават без свещеници, предпочитайки да избират самоуки религиозни водачи от общността си). Двете групи съставляват основната маса на старообедската общност в Османската империя, в частност в района на Добруджа, като след 1944 г. част от нейните представители мигрират към Украйна.

Развитието на руските староверци / старообредци на всички нива на културата, обществените отношения и икономиката се затваря в рамките на един средновековен мироглед за дълъг период от време. Днес в рамките на съвременната българска държава се открояват две селища: Татарица (днес квартал на с. Айдемир), Силистренско, заселено с поповци, и с. Казашко, Варненско, заселено с безпоповци, като общият брой на населението в тях е около 500 души. В Румъния техните селища са над 20, а числеността на общността е около 25 000 души. През 2003 г. голяма част от представителите на безпоповското съгласие признават Новозибковската митрополия в Русия и така получават възможност ритуалите им да бъдат ръководени от свещеници. Въпреки това разделението между двете групи остава, обозначено както от традиционните етнонимични опозиции „липовани” – „казаки”, „хатники”, така и с новите названия „белокриничние” – „новозубцы”.

Най-важните символи на старото християнско вероизповедание и поведение в старообредската общност са: осмораменният кръст (чиято най-долна напречница символизира стълба, чиито десен край води към рая, а левият – към ада); иконите (всяко семейство има икони в църквата и в дома си, чиито пространства се смятат за най-чистите); двупръстният кръстен знак (културен акт, който символизира борбата с дявола); земният поклон (той е „по-дълбок” от този на заобикалящото ги население и се извършва много по-често – когато се минава покрай църква, навлизане и излизане от нея, а в църквата, по време на молитва, се поставят малки възглавници, чистата половина на тялото им – от кръста нагоре – да не докосва земята). Важен атрибут са т.нар. „лестовки” – най-често кожени броеници, с които се отмерват молитвите и поклоните.

Религиозните вярвания на старообредците се свързват с общогрупови представи за добро и лошо, чисто и мръсно, правилно и грешно, и на практика се явяват най-важният фактор в избора им на начин на живот, поведение, облекло, занятие, семейни и календарни обичаи, и прочие. Още с установяването си в Добруджа и на Варненското езеро, изборът на пространство за заселване се ръководи от религиозни подбуди. Предпочитат се места, където могат да се упражняват чисти трудови занятия като риболов, допълнен от винопроизводство. Ако в миналото риболовът е основен източник за препитание, то днес е хоби.

Всъщност външният човек, който посещава за първи път селищата им, бива впечатлен от визията на представители на общността. Дългите бради на мъжете и дългите сплетени коси на жените, особено на възрастните, са елемент от правилния външен вид и олицетворение на средновековния аскетичен идеал. Традиционното облекло в двете селища се различава. При жените то е съставено от риза, блуза и пола (в Татарица), и от т.нар. сарафан – вид дълъг сукман и риза под него (в Казашко). И в двата случая дрехите са широки и цветни. Забраждането е eдно- и двусъставно (в Татарица) и трисъставно – от „кичка”, „косяк” и „платок” (Казашко). До днес се смята, че жената „трябва да влезе в църквата с покрита глава, с пола до земята и със скръстени отпред ръце”. Мъжкото облекло включва панталони и риза – „липованска рубашка” (в Татарица) и т.нар. поддевка – дълга вталена черна дреха, закопчаваща се отпред (в Казашко). И жените, и мъжете разделят чистата и нечистата половина на тялото си със шарени плетени пояси (тип ръчноплетени дълги шарени колани), които според половата принадлежност се завързват отляво или отдясно. Всички носят и сребърни кръстчета на шиите си, които чрез отличителната си форма ги причисляват към общността. Те започват да се носят от кръщенето, което се прави на 40-ия ден или на 10-ия ден от раждането, ако детето е болно.

Кръщенето е един от най-важните обредни моменти в социализацията на членовете на общността. То се ръководи от свещеник в Татарица или от духовния водач или всеки мирянин в Казашко. Обредът включва следните действия: избор на църковно име; канене на кръстници, църковен ритуал по потапяне във вода – цялостно (Казашко) и частично (Татарица); даряване на детето с кръстче, пояс и рубашка, обяд в дома на кръстеното дете. Некръстените деца не се възприемат като членове на общността и по-късно не могат да бъдат венчани или погребани според старообредските порядки.

В брачните отношения до 70-те години на ХХ в. съществува силно предпочитание за ендогамен брак в рамките на поповското или безпоповското съгласие. Забраните за брак с родственици до трето и четвърто коляно, с кръстници и техните деца, както и с осиновени деца водят до стесняване на кръга от потенциални брачни партньори, което води както до сключване на бракове с представители на същата общност от Румъния, така и до бракове между последователи на двете съгласия и на бракове с българи. Сватбеният цикъл включва: искане на булка и годеж; моминска (и ергенска вечер („девишник” и „мальчишник”); църковна венчавка, ръководена от местния църковен водач. Сватбеното празненство е нов елемент, който не се одобрява от най-консервативните представители на общността.

Погребалните обичаи остават най-консервативната сфера от културата на старообредците, в която изпълняваните обреди са подчинени в голяма степен на вярванията за правилно и грешно. Преди всичко трябва да се каже, че гробищата са разделени на пространства за праведници и грешници. За грешник се смята този, който не е член на общността; който не е бил кръстен или е живял в брак без църковна венчавка; самоубиец; или който се е обръснал или изповядал преди смъртта си. Погребалните обичаи включват няколко момента. Мъртвият бива окъпан и обвит в два бели плата (тензух или чаршаф), обут с терлици, на челото му се поставя т.нар. погребален венец. Тялото се полага в дървен ковчег, който се поставя на пейка. Тогава религиозният лидер прочита дълга молитва, а присъстващите се прощават с него. След това се организира погребално шествие до църквата, в която се извършва църковно опело, на което религиозният водач подписва и поставя в ръката на мъртвеца т.нар. „рукописание”, за което се вярва, че е писмо до Бог. След опелото, близките раздават сладки, хляб и пари на присъстващите, но този ритуал може да се извърши и след същинското погребение. Погребалното шествие се отправя към гробищата, където мъртвият трябва да бъде погребан, а гробът му трябва да бъде отбелязан с възможно най-лек дървен кръст и почти без отличителни знаци. Вярва се, че мъртвите трябва да бъдат забравени, което днес е видно от част от повечето гробове, върху които са пораснали бурени. След погребението, близките на мъртвия раздават обредна храна – варена пшеница, подсладена с мед. Помени се правят на третия, деветия, четиридесетия ден и на 1 година. Според представителите на общността, те имат свои тефтерчета (поминание), на което записват имената на своите близки покойници. По време на Задушници (Сирница, Петрова, Ахрангелова и др.) те се носят в църквата, а духовният им водач ги споменава в молитвите си.

Традиционните календарни празници на старообредците са изцяло съобразени с Юлиянския църковен календар. Почитат се Рождество Христово (7 януари), Кръщение Господне (19 януари), Сирни Заговезни, Пасха, Св. Св. Петър и Павел (12 юли), Преображение Господне (19 август), Успение Богородично (28 август) и други, като в съответно селище се честват и храмовите празници. Всички празници се отбелязват с църковни служби и приготвянето на определени обредни храни, а периодите на пост – ежегодни и седмични се спазват стриктно от повечето вярващи.

Храната в старообредската общност включва предимно тестени изделия (различни видове пироги, палачинки и др.) и варена или печена риба. Боршът се смята за празнична храна. Като отличителни храни се определят и различни видове каши, подсладени с мед и сладка. Чаят и виното са най-характерните питиета в общността, и се осъзнават като етническа специфика. Тютюнът се смята за дяволско растение, което първо пораснало „на гроба на блудница”. Старообредците масово не пушат цигари, а ако в дома им външен човек го направи, след това стените се варосват.

Във фолклорната памет на старообредците се различават два периода на гонения и репресии при патриарх Никон и Петър І, както и заселването им в чуждата държава. Те намират отражение в песенния им фолклор, който днес в Казашко става една от основните туристически атракции, предлагани от самодейните културни състави „Калинушка” и „Рябинушка”. Фолклорът се изпълнява на езика, който старообредците говорят. Той носи характеристиките на южноруските говори от ХVІІІ в. и се употребява също така в дома, в църквата и в рамките на общността. Въпреки усвояването на книжовния руски език през съвременните училищни програми, диалектът, който се използва в общността, не се променя, а продължава да се използва като собствен език и да се възприема като етнокултурна отлика.

Литература

Атанасова, Ек. Старообредците в България – мит, история и идентичност. София: АИ „Проф. М. Дринов”, 1998.

Еролова, Й. Добруджа – граници и идентичности. София: Парадигма, 2010.

Кремлëва, И. Старообрядство. – В: Русские. Институт этнологии и антропологии РАН, 2003, 701-721.

Пригарин, А. Русские старообрядцы в Болгарии: новые материалы по истории потомков некраковцев и липован Добруджы. – Старообрядчество, история, культура, современность. Вып. 10. Москва, 2004, 29-34.