Турците в България

Турската етническа общност в България е обект на многогодишни изследвания от страна на български и чужди изследователи. Произходът и политиката спрямо тях, както и изселванията им от страната привличат широко научно и обществено внимание. Най-разпространени са схващанията, че съвременните турци са потомци на анадолски и малоазийски турци, заселили се тук през Османския период. След 1878 г. до 1989 г. в резултат на целенасочената политика спрямо турците над 1 милион души от България се преселват на няколко вълни към съседна Турция.

 Понастоящем турците представляват най-многобройната етническа група в състава на българското общество. Техният брой е около 500 000 души, като по-компактно живеят в районите на Кърджали, Хасково, Добрич, Силистра, Русе, Разград, Шумен, Търговище, Бургас. Според преброяването от 2011 г. броят на самоопределилите се като турци е 588 318 души, но според етнографски наблюдения в това число влизат и т.нар. турчеещите се роми, заради което реалният брой на турците е по-нисък. В мнозинството си те изповядват сунитския Ислям. Част от тях – около 28 000 души, живеещи в районите на Кубрат, Хасково и Тетевен, изповядват хетеродоксен Ислям. Според последните преброявания на население се определят като шиити, макар собственото им самоопределение да е алиани, алевити. Въпреки религиозните различия, сунитите и алианите са повлияни от местната култура, населявайки българските земи стотици години наред, и в този смисъл изповядват по-скоро битов, народен Ислям, отколкото каноничен. Днес турците в България са обединени от общо самосъзнание на европейски мюсюлмани, за които фанатизмът е чужд.

Голяма част от представителите на общността сочат за майчин език турския, който се определя като диалект (румелийски, балкански) на османо-турския език. Поради редица причини и фактори той се различава от книжовния език в съвременна Турция. Отделно от това, в рамките на общността в България, се наблюдава употребата на различни наречия и говори сред дунавските, делиорманските (лудогорските) и кърджалийските турци.

Езиковите, религиозните, географските характеристики създават широк спектър от вариации на културата на турската етническа група като цяло, заради което трудно би могло да се говори за хомогенност на тяхната култура. Днес определени елементи не се различават от тези на околното българско население – като поминък, жилище, облекло, храна (с изключение на част от турците, които се съобразяват с религиозните забрани за консумация на свинско месо и алкохол, както и с периода на пост).

Най-отличителната част от традиционната култура на турската общност е обредно-обичайната им система, определена от вероизповеданието им. Повсеместно се отбелязват Курбан и Рамазан (Шекер) Байрам, които стават повод за семейни и роднински срещи. За Курбан байрам се коли овен за здраве и берекет, като част от месото се раздава на съседи и близки, както и на най-бедните в селището. Рамазан байрамът се предшества от свещения месец Рамазан за мюсюлманите, който е период на пост, молитви и дарения. От изгрев до залез слънце не се консумира нищо. След вечерните молитви в някои селища се организират ифтари – трапези, на които се събират всички или само мъжете, като на тях се канят и най-бедните представители на общността. През този период и особено в края му се дава милостиня на най-бедните, като мюсюлманите вярват, че тя има пречистваща сила за греховете им. Разговяването се бележи от тридневни празници, при които се правят баклави и различни видове тестени сладки, посещават се близки, младите целуват ръка на по-възрастните, искайки им прошка. Не на последно място трябва да се отбележи, че и за двата Байрама турците посещават гробищата на своите близки, където изразяват почитта си към тях.

Алианите от своя страна честват и други празници, напр. Невруз (на 21 май), с който отбелязват началото на Новата година и новия селскостопански цикъл. Денят става повод за среща на общността им (джема), изпълняват се песни и танци, прескачат се огньове. В определени дни през годината те организират свои общогрупови събори и посещения на светите за тях места – текета (архитектурен ритуален комплекс), най-известни сред които са намиращите се в тях тюрбета (гробниците) на мюсюлманските светци Отман баба, Демир баба, Акязалъ баба, Елмалъ баба и други.

Религиозният календар на турците сунити и алиани е свързан и с други събития, например отбелязване на Рождението на пророка Мохамед и други, които обаче се отбелязват в ограничен кръг от хора под влияние духовните водачи или в текетата. Календарна традиция, която не се отнася към конфесионалната принадлежност, е спазването на Хъдърлез (6 май). В миналото са се извършвали гадателни практики от младите момичета, прескачали са се огньове за здраве. Днес в някои селища Хъдърлез е повод за даване на курбан (агне) за здраве и възможност за среща на роднини.

Семейната обредност на турците в България също в голяма степен е повлияна от тяхното вероизповедание. След раждането на дете най-важните моменти са именуването му и ако е момче – обрязването му. Именуването с турско (или арабско, персийско) име е важен акт, който приобщава детето към рода и общността му. Въпреки съвременното разнообразие от избор на имена, все още съществува традиция момичето или момчето да получи същото или производно име като това на родителите на баща си в знак на уважение. Непроменен до днес е обичаят по обрязване на малките момчета (сюнет). През годините, независимо дали скрито или явно, с малко или с пищно тържество, изпълнението на този обичай е много важно за всички турски семейства, тъй като има силно социализираща функция, приобщавайки бъдещото поколение към мюсюлманската общност.

Брачно-сватбената обредност в традиционната си форма следва класическата структура: искане на булка и годеж; сключване на граждански и религиозен брак; сватбено тържество; влизане на булката в новия й дом; посещение на роднини в следбрачния период. Отличават се следните предсватбени обичаи – Къна геджеси (вечер в дома на бъдещата булка, на която се къносват нейните длани, коси и стъпала, присъстват близки роднини и приятели, които пеят песни и танцуват) и Гювей/Дамат трашъ (публично бръснене на младоженеца).

Погребалните обичаи се изпълняват според изискванията на кораничната традиция. В най-общи линии обредите протичат в следния ред: мъртвият се къпе и се погребва до 24 часа; той бива обвит в кефин (бяло платно) и поставен в табут (дървена носилка); местният имам или ходжа оглавява погребалното шествие от дома му до джамията (където се казват молитви и покойникът се покрива със специално предназначен зелен плат – табут беизи); след това погребалното шествие се отправя към гробищата, където мъртвият се погребва така, че лицето му да е обърнато в посока Мека. Жените не участват в погребалното шествие. Те имат право да посетят гроба в първата събота след погребението. Всяка вечер в продължение на 7 дни се четат молитви в дома на покойника, а помени (мевлиди), на които се раздава шербет и сладки, се правят на 7, 37/40, 52 ден и на 1 година от смъртта.

Обредната и ежедневната храна също е една от етнокултурните характеристики на турската общност. Най-отличителни ястия са тараната (вид супа), лозови сърми, дроб сърма, пилаф, млечни баници, баклави, тулумби, сутляш (мляко с ориз), ашуре (десерт със сушено плодове и жито) и други. Предпочитана напитка по повод на празници и възпоменания е шербетът, а в ежедневието – ошафът. Също така широка разпространена е консумацията на кафе, за разлика от Турция, където се предпочита чай.

В традиционното ежедневно облекло на турците доминира черният цвят. До 40-те – 50-те години на ХХ в., според фотографски материали, жените са били с открити лица, но косите им са били покрити с черни фереджета, дълги до лактите на ръцете им, под тях са носели широки ризи с елеци и шалвари. По повод на сватбени празници са се предпочитали лъскави дрехи с везани орнаменти. За сюнета момчето, което трябва да бъде обрязано, е обличано в много лъскави цветни дрехи, а за Къна геджеси се е обличала т.нар. носия биндаллъ. Традиционният траурен цвят при турците в България в миналото е бил белият (жените се забраждали в бяло), а по-късно навлиза черният.

Днес културното развитие на турската общност се характеризира с три тенденции, които от една страна си противоречат, но от друга в известна степен се допълват. Това са: 1) възраждане на традиционните елементи на културата; 2) засилване на религиозното влияние; 3) приобщаване към глобалната модерна култура (без да се отчитат религиозното влияние и културното наследство).

Литература

Георгиева, Ив. (съст.). Българските алиани. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, 1991.

Желязкова, А. Турците в България. – В: Мутафчиева, В., А. Желязкова. Две. София: ИК „Гутенберг”, 2002.

Огнянова, Ел. Традиции и празници в България. София: Архимед – ПП, 2003.