До средата на миналия век повечето раждания в България, особено по селата, са се извършвали в домашна обстановка, като близките на родилката се опитвали да запазят в строга тайна самия родилен акт. Приемало се е, че ако външен човек узнае за него, може да се усложни по някакъв начин раждането. Ако това не можело да се избегне, трябвало да се изпълнят определени действия, имащи за цел предотвратяване на трудното раждане. Най-често срещаните от тях са следните: за да улесни родилката, този, който е узнал за раждането, трябва да плюе в чаша и тази плюнка, примесена с вода, да се изпие от жената.

Ако това е съпругът ù или някой друг мъж от селото, той трябва да отиде при нея, да хване полите на ризата ù, след което тя се освобождавала от родилните болки и детето се раждало. За да роди по-бързо и по-лесно, родилката захапвала косите си. Бабата, която помагала при раждането, носела различни билки и мехлеми, с които лекувала родилката. На родилката давали да пие вода, в която всички домашни натопявали ръцете си, вода, в която са погасени живи въгленчета или е натопена билката Богородична ръчица. През дрехите на родилката промушвали совалка или яйце; изсипвали през пазвата й вода, сипана през совалка. Когато раждането закъснеело, правели магия против „заклопване”. Изпращали млада жена да нахрани един кон, наричан „айгър” (расов, породист кон). Тя му давала да яде ечемик направо от престилката си. Вярвало се, че нахраненият кон дарява сили на бременната да роди.

Щом детето се роди, внимавали да не докосне земята и в никакъв случай не го оставяли на нея. Ако детето падне, ще бъде лошо, нехранимайко, ще е сиромашко и нещастно цял живот. В Пловдивския край бабата поемала детето, за да не тупне на земята, защото може да стане разбойник. Жената, помагала при раждането, трябвало с бързи движения да отреже пъпната връв и да я предостави на майката за съхранение. От прастари времена и сред всички народи на Европа на тази част от човешкото тяло се придава огромно значение. Според това, което се прави с нея, можем да получим твърде обстойна представа за част от ценностно-нормативната система и в традиционното българско семейство. Всеобщо разпространена в миналото е била практиката пъпната връв да се отрязва със сърп. Вярвало се, че това ще направи детето трудолюбиво и сръчно. Постепенно тази практика отмира и след 30–40-те години на ХХ век е запазена единствено в спомените и разказите на хората. Пъпната връв се връзвала с бял памучен конец, за да е светъл и хубав животът на детето. Тя не бивало да се върже с черен конец, „за да не се почерни детето, да умре”. По-добре запазени са вариантите, при които пъпът се съхранява от домашните. В Пиринския край се препоръчва пъпчетата на децата да се запазят от майката. Вярвало се, че като пораснат, децата ще останат да живеят при нея, ще бъдат здрави и ще се обичат помежду си. В друг случай пъпът се увива в хартия, за да не го лови детето зло и да не бяга далеч от къщи. Пъпът може да се зашие в повоя на детето, за да бъде сръчно, да му се удава всяка работа и занаят.

При втория вариант на традиционната практика пъпът трябвало да се хвърли на определено място. Ако детето е момче, се хвърля на ралото – за да бъде работно, в яслата – за да гледа добитъка, или на колата – за да е добър стопанин, при воловете – за да стане заможен човек и животът му да бъде лек и безгрижен. За момиче мястото обикновено било върху стана – за да е добра домакиня, или в градината – за да е работно. Освен това пъпът на детето се хвърлял някъде из зимника, за да не ходи по чужди къщи и села като порасне. В друг вариант пъпът се прибирал в книга или в учебник, или се хвърлял в училищния двор, или в двора на селската черква. Това се правело с пожелание детето да е ученолюбиво, да стане учител или поп като порасне.

Веднага след раждането новороденото внимателно се оглежда поради вярването, че ако то се е родило с „було”, „риза”, ще има късмет в живота. На времето българите взимали парченце от нея и я изсушавали (обикновено върху босилек), а след това правели амулет, който да пази от куршум. Особено значение имала и плацентата, наричана „последък”, защото по нея можело да се гадае колко още деца ще има родилката. Понякога части от тази плацента можели да послужат за магия, ако попаднат в чужди ръце, те ще отнемат плодовитостта от това семейство в полза на друго.
В днешно време тези практики почти са изчезнали. Ще припомним, че още в началото на миналия век в гр. София се създава първото акушерско училище, а към 50-те години освен в градовете, родилни домове има и във всички по-големи села. Откъсването на родилката от домашната среда, силно снижената смъртност на бременните и новородените, както и редица други промени в културната система, обусловени от индустриализацията в рамките на една генерация, унищожават вярванията и практиките, характерни за предишния период.

Литература
Ангелова, Р. С. Радуил, Самоковско. Народопис и говор. – Известия на семинара по славянска филология при СУ, VIII, IХ, София, 1941–1943.
Генчев, Ст. Семейни обичаи и обреди. – В: Добруджа. София, 1974.
Дражева, Р. Обичаи и обреди, свързани с бременността, раждането и отглеждането на детето. – В: Пирински край. София, 1980.