Соленето на новороденото (по материали от традиционния период)

Сред обичаите, които са широко познати на много народи, са тези, които се отнасят до различни начини на третиране на тялото на новороденото. Изобилие от етнографски материали показва, че един от тях – соленето на новородените – е изключително широко разпространен сред българите във всички населявани от тях райони на Балканите, като включително е пренесен и сред сънародниците ни, чиито предци са мигрирали в Бесарабия, Таврия и Крим.

 По същността си соленето е обичай, при който се обработва тялото на бебето. Най-често това се извършва между първото къпане и настъпването на третия ден след раждането, но в редица локални варианти обичаят се измества към седмия, деветия, четиринадесетия или четиридесетия ден. Обикновено детето се соли от по-възрастна жена (бабувалата баба, свекървата, майката на невестата) и много рядко от майката. Жената следва няколко основни стъпки. Най-напред тя приготвя средството за третиране. В класическия вариант се използва ситна сол, с която се процедира по два основни начина. При първия, който е и повсеместно познат, солта се изсипва във водата, в която изкъпват или потапят детето (къпането в солена вода е общобългарска традиция). При втория начин тялото на новороденото се натрива или обвива плътно със солта (Североизточна и Югозападна България, Софийско, Ловешко, Плевенско, Габровско, Великотърновско, Стара планина, Средна гора, Странджа, Родопи, Пловдивско, Асеновградско, Беломорието, Източна Тракия, Мала Азия, Болградско и др.); в този случай може предварително да смесят солта с мас (Сливенско, Сакар, Родопите, Хасковско). Именно с натриването (обвиването) със сол е свързано и названието на обичая като „солене“. След като насоли детето, жената го повива, оставя го така определено време, отново го изкъпва и го облича.

Възможно е солта да се замести или дублира с друго средство, което се употребява аналогично – с него изцяло или частично се покрива (натрива) тялото на новороденото. Най-често се използва пресята огнищна пепел (на места в Югозападна България, Пирдопско, локално в Охридско, Кюстендилско, Болградска област), при което съответно се променя и името на обичая на пепелене на детето. По-рядко се използват лютив пипер (Бесарабия), кромид лук (Петричко), чесън (Кюстендилско, Санданско, Харманлийско, Мала Азия).

Натриването със сол има редица регионални специфики. Най-общо в североизточните области то се извършва между първия и третия ден (Силистренско, Русенско, Добричко, Разградско, Търговищко, Преславско), винаги след изкъпването, като детето престоява със солта цяла нощ (Разградско) или само до вечерта (Преславско). В средните части на Северна и Западна България обичаят се провежда на първия (след първото къпане, понудата или закърмянето), втория или третия ден и бебето стои осолено от седем-осем часа (Пирдоп) до едно денонощие (Ловешко). В югоизточните области го солят до третия (Бургаско, Сливенско, Котленско, Новозагорско, Старозагорско, Панагюрско), деветия (Пловдивско) или четиридесетия ден (Странджа), като го оставят със солта от два-три часа (Странджа) до едно денонощие (Новозагорско, Пловдивско). В Родопите натриването постоянно се съпътства от къпане в подсолена вода до четиридесетия ден (Асеновградско, Смолянско). В Югозападна България често и солят, и пепелят детето (Благоевградско); тук провеждат обичая между раждането и третия ден, а бебето стои със солта цял ден (Санданско), денонощие (Гоцеделчевско) или три дни (Петричко). Соленето е добре познато и на българите в Западна и Източна Тракия, както и в Мала Азия, където го провеждат до третия ден и държат детето осолено едно денонощие. Българите в Таврия и Бесарабия солят новороденото между първото къпане и деветия ден и го оставят в този вид от няколко часа до едно денонощие.

И така, соленето на новороденото е изключително добре познато на традиционния българин. Какъв е неговият смисъл, как и до колко то се е съхранило до наши дни?

Безспорно в обичая са отразени много архаични остатъци. Повечето от тях са свързани с две основни представи: първата е осмислянето на началото на живота като изключително важно и ключово събитие не само за индивида, но и за общността; втората се отнася до представите за нас и другите – всички, които са част от „ние“ са свои, добре познати и осмисляни като добри, докато тези, които са част от „другите“, най-често се натоварват с противоположни конотации. В семантичен и семиотичен план тези представи се пречупват през осмислянето на раждането като преминаване през митологичните граници между световете. Смята се, че непосредствено след него, поради все още непрекъснатата си връзка с чуждото, новороденото е потенциално опасно за хората. Ето защо, за да се впише в човешката общност, то трябва да извърви, символично и реално, дълъг път и да получи от хората белези/знаци, свързани с тяхната култура и организираното от тях пространство.

Част от тези знаци засягат тялото на новороденото – то трябва да се обработи и от него да се изведат знаците на чуждото и неокултуреното; така, в преносен смисъл, хората „доправят“, „довършват“ новороденото тяло, правят го годно за живот. Не е случайно, че сред главните и общопознати цели на соленето е чрез него да се подобри качеството на тялото и кожата на детето – да се ликвидира потта (повсеместно), влагата по кожата (Североизточна, Югозападна България, Родопи, Пловдивско, Одринско, Бесарабия), да се възпрепятства бъдещото подсичане (Силистренско, балканджии, Северна Добруджа, локално в Смолянско, Великотърновско, Разградско, Старозагорско) или да се постигне друг вид телесно укрепване. Телесната обработка се извършва чрез определени средства на кулинарния код – сол, лютиви храни, огнищна пепел, вода, топлина, – именно чрез тях традиционните българи отнемат недоправеността, мокротата, мекотата (при соленето се акцентира именно върху меките телесни части като слабини, гънки, мишници) от тялото на бебето, изпичат го (доправят го) и го превръщат в твърдо, сухо, стегнато. Така всяко едно ново човешко тяло, подобно на телата на всички останали в общността, добива физическите характеристики на здравия индивид, вписва се в културните параметри и в представите за своето. Едва след това бебето се облича, захранва и показва пред част от социализираните жени от общността, като всичко, свързано със соленето, се отнася основно към обредността на третия ден.

През традиционния период смисълът на соленето се отнася не само към процеса на социализация, но и към идентичността. Всъщност втората основна причина, с която се мотивира провеждането на обичая, е, че обработката гарантира бъдещата добра телесна миризма на детето – то се соли, за да не мирише (потта, тялото) му като (на) турчин/циганин (Разградско, Силистренско, Добричко, Пирдопско, Сливенско, Сакар, Странджа, Смолянско, Асеновградско, Одринско, Малгарско, Хасковско и др.). Ето защо не е случайно, че още през ХХ в. изследователите определят соленето като български обичай (Хр. Вакарелски), като подчертават изключително широкото разпространение на вярването, че дете, което е солено, „след като порасне, става българин“ (Ст. Генчев). Очевидно е, че традиционният българин оценява мириса на тялото, но и го възприема като (само)идентификационен маркер – за него тялото на осоления човек е с добър дъх и, освен че принадлежи към света на хората, е още българско и християнско, докато неосоленото носи обратните характеристики.

Соленето на новородените се запазва до късно в българската култура. С разпадането на традиционните отношения връзката на обичая със социализацията силно избледнява, но на места и до наши дни е съхранена представата, че третирането ще гарантира здравето на детската кожа и тяло. Заради опасността от медицински последствия върху детето днес практикуването на обичая среща сериозна лична, обществена и институционална съпротива, поради което се практикува повече тайно или не се афишира особено.

Вероятно една от причините за сравнително високата съвременна виталност на обичая е в живото и доста силно, даже и в наши дни, възприемане на соленето като маркер на етническата и конфесионална идентификация. Показателно е, че дори и през втората половина на ХХ в. мотивацията, свързана с идентичността, е константна и отлично позната в селища от Североизточна България, Родопите, Сливенско, Странджа, Сакар, в които българите съжителстват с представители на други етноси и религии. В посочените области соленето е свързано и с етническата, и с религиозната диференциация, докато в Бесарабия и Таврия, където обичаят също е съхранен и до днес, чрез него местните българи подчертават основно етническото си самоопределение.

 

Литература

Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Част I – Бит. – Тракийски сборник. София, 1935.

Генчев, Ст. Обичаи и обреди, свързани с бременността, раждането и отглеждането на детето. – В: Етнография на България. Т. 3. София, 1985, 163-171.

Маркова, М. Обредно обработване тялото на новородения българин. – Във: В света на човека. Сборник в чест на проф. д.и.н. Ив. Георгиева. Т. 2. София, 2008, 205-218.

Толстой, Н. „Солëный болгарин“. – В: Studia slavica. К 80-летию С. Б. Бернштейна. Москва, 1991, 38-46.