Задушницата е обичай за общ помен на мъртвите, който се прави на гробището ежегодно на определени дни.

 Голяма роля при нейното оформяне като обичай играе християнството, което възприема езическите обреди за отдаване почит на мъртвите и ги прикрепя към определени празници от църковния календар, без да променя съществено обичайното време от годината, в което били провеждани. Православната църква е отредила три задушници в християнския календар – в съботните дни преди Месни заговезни, преди Петдесетница и преди Архангеловден.

В съвременната етнографска книжнина, включително в събраните на терен материали, се утвърди практиката задушниците да бъдат разглеждани като обичаи от календарния цикъл, което произтича от тяхната ежегодна повторяемост и смисловата им близост с обредите от народния календар. В по-старите изследвания задушниците се разглеждат като естествен завършек на погребалните обичаи, като последен етап от жизнения цикъл. Календарните помени имат цикличен характер и отразяват представите за прехода на мъртвеца от индивидуално съществуване (в първата година след настъпването на смъртта) към групата на предците, които контролират природния кръговрат. В процеса на своята трансформация мъртвите се обезличават, като загубват своето име, пол, възраст и индивидуалност.

Българските обичаи при задушница показват, че загубата на индивидуалността на покойниците след изтичане на поменния период не бива да се абсолютизира. Задушницата е реликт от култа към мъртвите и е посветена не на предците (родоначалници на определена родова група), а на мъртъвците от едно селище, т.е. на една роднинско-териториална общност. Затова задушниците се правят на гробището, където са погребани мъртвите от териториалната общност. То има и определени социални функции, най-важната сред които е поддържането на интегритет в нея. Обредите се извършват от семейството и са посветени на мъртвите родственици, които често са назовавани поименно не само в църковния ритуал, но и в оплакванията – характерен структурен елемент на задушницата. В повечето случаи броят на раздаваните хлябове и храни съответства на броя на мъртвите роднини от раздаващото семейство. Разграничаването на мъртвите по пол и възраст е характерен детайл на българската задушница – напр. обредните хлябове имат различно название и пластика в зависимост от пола и възрастта на починалия, формата на стомничките с вода, дарявани за мъртвите, е съответно „мъжка” и „женска”, а хората, на които се раздава, трябва да имат половата принадлежност и възрастта на мъртвеца.

Задушниците имат двойствено положение в обредната система: от една страна, те са част от погребалния цикъл и могат да бъдат разглеждани като продължение на погребалния обред, но в структурно отношение са много близки до следпогребалната трапеза и помените. Обредните храни и повечето от ритуалните действия – кадене на гроба, преливане с вода и вино, раздаване на храни и дарове, оплакване – са идентични при всички обреди, свързани с почитане на мъртвите. Във функционално отношение задушниците се доближават до календарните обичаи и в повечето случаи носят духа и спецификата на календарния момент, към който са закрепени. По своята същност задушниците са жертвени обреди в памет на мъртвите. Особеност на българската задушница е обилието от гощавки. Като комплекс от ритуални действия за почитане на всички мъртъвци от териториалната общност, задушницата най-точно илюстрира процеса на „преливане” на обредите от жизнения цикъл в календара, където са концентрирани обреди, целящи задоволяването на общите интереси на социалната общност. Този процес следва измененията на социалния и митологичния статус на мъртвеца във времето: след изтичане на определен период след смъртта (означен като поменен) индивидът се разтваря в „общото социално тяло” на мъртъвците от предишните генерации и придобива митологичните качества на обитател на отвъдния свят. Чрез тях той влияе върху живота на потомците, като контролира природните стихии и биологичните процеси в живата природа (флора, фауна и човешката популация).

Общата система от архаични вярвания, която образува семантичното поле на обичая задушница, съдържа представата за „живота след смъртта” като безкрайно движение по спиралата живот-смърт-възкресение в космо-биологичен план. Предците участват в процесите на създаване на живот във всичките му форми в живата природа, а в замяна на това получават от потомците „първия приплод” (растителен, животински и човешки), който използват, за да възстановят своите „жизнени сили” и изразходвани потенции в периодичното пресътворяване на света. Този вечен кръговрат на създаване и възстановяване на живота определя дълбоката същност на обичая задушница.

Българските термини за означаване на задушниците по своя произход са два типа:

а) от основа -душ – задушница, задуша, задуши, задуше, подуши, подуше, о души, одуша, одуши, одушно и пр.;

б) от основа -мъртв – мъртви, мъртва, мъртвен, мъртвем.

Разпространението на тези два типа формира два географски ареала. Първият термин има две главни разновидности – задушница и одуша и е разпространен на юг от Дунав до Драмско и Гюмюрджинско. Терминът одуша е характерен за Южна България (Тракия, Родопите, Странджа и Сакар). Терминът задушница е разпространен в Северна България (включително сред българските преселници в Бесарабия и Банат). И двете разновидности на термина имат основа -душ и еднаква етимология – ‘дни, чествани за душите на мъртвите’.

С друга основа и произход е вторият характерен за българите термин с различни варианти – мъртви, мъртвен, мъртвем, мъртва (събота). Той е разпространен в югозападните български земи (Благоевградско, Петричко, Разложко). Значението на термина е ‘ден на мъртвите’.

Българите правят своите задушници през всички сезони на годината, но подчертано поменен характер имат преходните сезони пролет и есен. Честването на празник на мъртвите през пролетта е характерно за много от древните земеделски народи – евреи, гърци и римляни, както и за славянските народи. В античността мъртвите са смятани за хтонични божества, които обитават дълбините на земята и оттам контролират растежа на растенията.

Сред много народи е разпространено вярването, че в определени моменти от календара душите на мъртвите посещават земята, за да се видят със своите живи роднини. Християнството възприема пролетния езически празник на възкресението, който постепенно загубва земеделския си характер. Силно изразените елементи на култ към мъртвите в обредите от великденския празничен цикъл се дължат на предхристиянското културно наследство. От своя страна християнството, особено Източното православие, което показало търпимост към наследените от древността съвместни угощения (трапези) в памет на мъртвите, допринася за жизнеността на обичаите до средата на ХХ в. Древните представи за възкресение на мъртвите намират отражение и в митовете за умиращите и възкръсващи божества на вегетацията от типа на Адонис, Атис, Озирис, Дионис, които символизират зимното „умиране” и пролетното „възкръсване” на природата. Празниците в тяхна чест са през пролетта или лятото.

В средните векове първият ден на пролетта се падал на Месни заговезни, а в неговата обредност доминирали две теми – плодородието на земята и женската фертилност, които според народните представи зависят от света на мъртвите. В този момент душите на мъртвите се връщат на земята, сякаш за да „проверят” резултатите от своята есенна активност (като съпричастност към процесите на създаване на живот), когато са били посяти зимните култури, заплоден е добитъкът (около Петковден) и са заченати първите деца в новобрачните двойки, създадени през есенно-зимния брачен сезон (който започва след Петковден). От друга страна, през пролетта мъртвите участват и в следващия етап от общия ритъм на живота – засяването на летните култури, размножението на домашните птици и зачеването на деца в края на брачния сезон (началото на Велики пости). Всичко това прави пролетта особено важен за жизнения кръговрат сезон, когато започва нов възпроизводствен цикъл и затова присъствието на душите на мъртвите е задължително.

Пролетният календарен цикъл при българите е наситен с многобройни обредни комплекси, свързани с култа към мъртвите. Общият характер на тези обреди е жертвен. Като елемент на пролетните аграрни обичаи почитането на мъртвите има характерните за тях продуциращи и предпазни функции. Големите пролетни празници – Тодоровден, Лазаровден и Великден, съдържат елементи с поменен характер, а част от великденските обредни песни са с бавни и тъжни мелодии. В техните текстове често се говори за болести и смърт.

I. Задушници през пролетта. В хронологичен ред от началото на годината пролетните задушници са следните: 1) в събота преди Месни заговезни (8 седмици преди Великден). Това е първата от началото на годината задушница в източноправославния календар. Тя се пада през месеците февруари или март; 2) в събота пред Сирни заговезни – 7 седмици преди Великден, през февруари или март; 3) на Лазаровата събота (преди Връбница), пада се през месеците март или април, една седмица преди Великден. На някои места се прави задушница и в съботата, предшестваща Лазаровден, която се нарича Сиромах Лазар, Сиромашката Лазарица, а задушницата на нея – калугерското одуше, тъй като на нея се раздава за калугерите; 4) през Страстната седмица локално разпространение имат малки задушници с посещение на гробовете – на велики четвъртък, на велики петък, на дългата събота и по-рядко на самия празник Великден; 5) Спасовска задушница се прави спорадично в събота пред Спасовден, но най-често в сряда срещу празника или в четвъртък на самия ден; 6) Русалска задушница в събота пред Петдесетница (Св. Троица – на 50-ия ден след Великден) или на Св. Дух (понеделник след Петдесетница). В събота пред Петдесетница е втората християнска задушница на Източното православие.

Наред с тези популярни в по-обширни райони пролетни задушници се правят и няколко други, с по-ограничено разпространение. В някои добруджански села, в Пловдивско и Брезнишко в петък пред Тодоровден се прави Тодоровската задушница. Пролетно раздаване за мъртвите, но без да се казва „задушница”, се прави още на Св. 40 Мъченици (9 март) в Странджа. Поменни елементи има и най-големият пролетен празник Гергьовден. Тогава се раздава по съседите от първото мляко (прясно и заквасено) и първото подсирено сирене, а едва след това домашните ядат от тези продукти. В отделни райони това раздаване се осмисля като поменаване на починалите роднини.

В събота след Великден се прави червйна задушница, червйна събота, на която на гробището се раздават червени яйца за мъртвите (в Източна България, Великотърновско, сред гагаузите във Варненско, в Старозагорско, Сливенско и Карнобатско). Томина неделя има още название Великден на умрелите. Боядисването на червени яйца за мъртвите и оставянето им по гробовете се прави най-често през Страстната седмица преди Великден: на велики четвъртък или сутринта на дългата събота, но също и след Великден, в петък или събота от Светлата седмица, наричана червена събота, червените одуши. В Родопите и в някои добруджански села боядисването на яйца за мъртвите става на спасовската задушница или в събота след Спасовден.

През пролетта се правят и общи панихиди за убитите през войните от 1912-1913 г. и през Първата световна война: при капанците на Св. 40 Мъченици, в Странджа в събота след Великден, а в Софийско на Спасовден.

Според етнографските данни пролетните задушници нямат постоянни дати, тъй като се определят от подвижния християнски празник Великден, който се пада в неделния ден след първото пълнолуние след пролетното равноденствие на 21 март. Затова пролетният поменен период обхваща месеците от февруари до май/юни. Освен това задушниците са разположени симетрично в началото и в края на великденския празничен цикъл – около 56-ия (или 49-ия) ден преди празника и на същия брой дни след него (около Спасовден и Петдесетница). Така се оформя един интензивен, наситен с много поменни обреди над 100-дневен пролетен период в календара. Освен това задушниците имат връзка с постите и в християнския календар те са фиксирани в началото или в края на четирите поста в навечерието на големи празници – великденския, петровския, богородичния и коледния.

Особеното място на великденския цикъл в календарното почитане на мъртвите се проявява в множество вярвания, които най-общо се свеждат до идеята, че в определени периоди душите на мъртвите се връщат на земята. Тогава се правят съвместни угощения, при които живи и мъртви образуват свещена общност. Обща за българите е представата, че душите са пуснати на свобода от Лазаровден или от Велики четвъртък до Спасовден или до св. Дух. На Спасовден или на Петдесетница небето отново се отваря, за да могат Архангел Михаил или св. Петър да приберат душите. Според народната вяра, ако душите се забавят и не се приберат, когато ягодите и другите плодове започнат да зреят (да червенеят), те се „загубват” между плодовете. Преди да се приберат в отвъдния свят, мъртвите трябва да се причестят (кумкат) с вино, изсипано от близките върху гробовете (над устата на мъртвите откъм главата) през липова или орехова шума, дивисил и бъзов цвят. Когато небето се отваря, за да се приберат душите, възможно е живите да видят и чуят мъртвите. Затова преди изгрев на Петдесетница или на Св. Дух жените поглеждат в кладенец да видят лицата на мъртвите, отразени във водната повърхност; допират ухо до гроба „да чуят как мъртвите разговарят” или „задрямват” на сутрешната служба, легнали по очи върху постланата на пода на църквата орехова шума. Мотивът за разпускане на душите се среща често в устното поетично творчество. Песента обикновено е озаглавена „Разпускане на мъртвите”. Връзката му с апокрифа „Ходене на Богородица по мъките” е добре изследвана.

II. Летни задушници. През лятото се правят следните две задушници: в събота преди Петровден и в събота преди Голяма Богородица. Особеностите на летните задушници се определят от тяхното календарно разположение във времето, когато се прибира реколтата. Затова те са свързани с приношения на първите прибрани плодове. На Петровската задушница за мъртвите се раздават първите червени „петровски” ябълки, а на Богорудична задушница се раздават зрели дини, грозде и първия мед, изваден от кошера. На Голяма Богородица се раздава и специален колак за мъртвец, от чиято смърт не е изминала една година, а жени с починало дете слагат на празничната трапеза ястие и за него. По-рядко първите зрели дини и грозде се раздават на Петковската задушница през октомври. Обичаят да се принасят на божествата първите плодове от новата реколта е известен от древността. Първоначално жертвата била принасяна на Деметра, Веста или други богини на плодородието.

III. Есенни задушници. През есента са известни три задушници: в съботния ден преди Петковден, преди Димитровден и преди Архангеловден. В различните райони те са зачитани в различна степен. На места в Добруджа в събота преди Петковден се прави петковската душница, на която раздават с други храни резен диня, чепка грозде, варено пиле, подсладен ориз. В други села се прави димитровската душница. В Добруджа архангеловата душница се смята за най-голямата през годината. При капанците в Разградско жените избират една от трите есенни задушници и на нея раздават храна за мъртвите. В Пловдивско се раздава за мъртвите на рангеловата и на петковата задушница, но не на Димитровден. В Странджа в отделни селища се празнува рангеловото, а в други – димитровското одуше.

В есенните задушници се отразява общият жертвен характер на есенните празници, свързани с прибирането на реколтата. На големите християнски празници се раздават първите узрели плодове, правят се семейни и общоселски служби и курбани за здраве или за нова къща. Чрез есенните задушници се изразява благодарност за помощта на предците и измолване на покровителство през следващия земеделски сезон.

В течение на една календарна година във всяко отделно селище се правят общо 3-4 от изброените задушници. Те са различни в различните райони на България.

Почитането на мъртвите родственици има хилядолетна история по нашите земи. То е породено от сложни религиозни идеи и представи за задгробен живот. Страхът от мъртвите и тяхното завръщане на земята е в основата на стремежа да им се осигури щастливо пребиваване в отвъдния свят, като се задоволяват периодично техните нужди от блага чрез устройване на съвместна трапеза. По този начин живите родственици си осигуряват тяхното благоразположение и покровителство, тъй като именно обитаваният от мъртъвците свят е източник на всички земни блага. В тези обичаи безспорно има и естествени, емоционални подбуди за изразяване на любов и уважение на живите към техните покойни роднини. Характерна черта на българските задушници е тяхната многочисленост и обилието от храни и дарове, чиито исторически корени лежат в културните традиции на съвременните българи, наследили античните и средновековни цивилизации на Балканите.

Литература

Вакарелски, Хр. 1990. Български погребални обичаи. София: Издателство на БАН.

Васева, В. 1994. Задушницата като обредна дейност. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. 3. София: Издателство на БАН, 152 - 172.

Васева, В. 2002. Задушницата в системата на българските народни обичаи. – Българска етнология, кн. 1, 5 - 40.

Кауфман, Д. 1982. Погребални и поменни елементи във великденските песни. – Български фолклор, 2, 11 - 25.

Петров, П. А. 1982. Обичаят задушница и мястото му в бита на българите. – Във: Фолклор и съвременност. София, 268 - 280.

Vaseva, V. 2006. All Souls’ Day in the System of the Bulgarian traditional Customs. – Ethnologia Bulgarica, vol. 3, pp. 138 - 151.

• Гробищен храм на задушница, сн. В. Васева Гробищен храм на задушница, сн. В. Васева
• Храна за задушница, сн. В. Васева Храна за задушница, сн. В. Васева
• Църковен ритуал за задушница, сн. В. Васева Църковен ритуал за задушница, сн. В. Васева
• Хлябове на задушница, сн. В. Васева Хлябове на задушница, сн. В. Васева
•