Социално-културната практика храненичество /когато с този термин не се назовава самото същинско осиновяване/ е широко разпространена в традиционните култури и навсякъде общата й характеристика е, че тя не е свързана с наследяване на имота и собствеността /това е основната разлика между нея и същинското осиновяване/.

Според В. Балджиев, храненичеството е народен институт, в който черквата /която през ХIХ в. е най-авторитетната обществена институция/ не се намесва и който остава обичайно-правен през целия период на съществуването си. За целия традиционен и ранен посттрадиционен период храненичеството се явява в две институционни разновидности: 1. В същинския си вид, когато не е свързано със създаване на родство и с наследяване на имота и собствеността, и 2. Като синонимна институция на осиновяването. С напредване на времето втората форма започва да показва доминиране – тогава храненик е повсеместно название на осиновено дете. Това обаче е тенденцията на явлението, а то фактически се проявява – особено в ранния ХIХ в., и в двете си форми.

Мотивите за взимането на детето като хранениче за българите имат безспорен благотворителен, но понякога също така по-силно или по-слабо изразен икономически стимул: наред с идеята да се помогне на дете в нужда, ясно се осмисля интересът на семейството /или индивида/, взел детето и това понякога е посочено в изворите. В много описани ранни случаи се уточнява, че сиромашките деца, „приети на отхрана”, са друг вид храненици, които не наследяват, а получават само дар от имота и собствеността на своя благодетел. Основната разновидност между осиновяването и храненичеството се отнася именно до несъздаването на родство и произтичащото ненаследяване на отхранителя от храненика – „храненикът не е роднина с отхранителя си, нито пък има някои права над него и имота му”. Това мислене отразява идеята на институцията, но не е прокарвано последователно: част от случаите показват пристъпване към осиновяване на храненика и те са мотивирани именно от осигуряването на наследник. Когато се вземе момиче, при церемонията изрично се казва, че целта е то да се отхрани и ожени, т.е. отхранителят се задължава да му направи чеиз, ако не – да му плати чиракъ-хакъ, определен от съседите. Многобройни са и случаите, когато порасналата и „отгледвана” храненица се омъжва и отхранителите ù осиновяват легално нея и зетя. Възможно е още при взимането на момичето за отхранване да се изтъква реципрочността на интереса. Мотивът благотворителност се доближава частично до мотива за изгодата и интереса, но остава основно доминиран от идеята за дълга.

В българската култура храненичето може да бъде малко или отраснало дете, момче или момиче. Храненичето трябва да е „дете в нужда“ в най-широкия възможен спектър от ситуации – най-често е сираче, но също така болно, бедно, със самотен родител, дете от многобройно семейство. Изобилни са случаите на осиновяване на хранениче по-рано или по-късно в живота му. Децата се отглеждат, отхранват по правило „от своите си” /роднини, първо по бащина линия; рядко – от съседи/. Процесът е жив докъм края на XIX в., когато се трансформира в настойническия институт. Този процес е текстуално проследим: в Севлиевско например, до пълнолетието на сираците се грижат дядото и бабата – родители на починалия им баща, но се избират и настойници със задължение да следят за здравето и имота на децата до пълнолетието им. Задължението към храненичето е да бъде отхранено, изгледано и задомено. Като най-важна отговорност на осиновителя се възприема задължението му да ожени своя храненик. В някои централни български райони това е обяснение на практиката по-възрастни хора да осиновяват отраснали, дори възрастни храненици, както и женен човек с деца.

Литература

Балджиев, В. Студия върху нашето персонално съпружествено право. – Сборник за народни умотворения, кн. V, 1891, 186-205.

Попова, Кр. “Спасяването на децата” или “Спасяването на племето”? Децата в полето на обществените грижи в Югославия и България между двете световни войни. – Балканистичен форум, ХІІ, 1-2-3, 2003, 123-150.

Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването в българската културна традиция. София, 2010.