Като социална и културна практика осиновяването е във фокуса на много научни дисциплини: право, социология, културология, етнология и антропология и др. В правен смисъл осиновяването е законосъобразно извършеният и регламентиран от писания (или неписан, в по-ранните култури) закон, трансфер на родителски права и задължения, специфичен юридически инструмент за създаване на отношения, равни по последиците си на кръвните отношения.

Етнологията разглежда осиновяването като елемент на фиктивното родство, който наред с институциите на ритуалното родство /кумство/кръстничество и побратимяване/ се вписва в по-широката система на псевдо- или симулираното родство в културата. Етнологично тълкуване добавя уточнението, че чрез института на осиновяването индивид, принадлежащ по рождение към даден семейно-родствен колектив, влиза в нови родствени отношения с друг колектив и тези отношения са определени социално като тъждествени на биологичните. Тази фикция на първична връзка се разклонява в система от родствени обвързаности, чийто обем зависи от вида осиновяване и е специфичен за всяка култура и време.

Понятието осиновяване е превод от гръцката дума huiothesia, която е съставно понятие от huios – „син” и thesis – „поставям, създавам”. В Оксфордския „Речник на английския език” осиновяването е дефинирано като установяване на родствено отношение с определено лице, което по-рано не е съществувало, в частност – отношение като към собствено дете. Ранните текстове за осиновяването се появяват и еволюират най-напред в законодателните кодекси заради нуждата да се вкара в правила и санкции наследяването /запазването и пренасянето във времето на семейната и родова собственост в духовен и материален смисъл/, както и култа към прадедите /запазването му винаги се свързва с осигуряването на наследник-извършител на култовите практики, за което културата е предвидила и алтернативни на нормалния модели/. Преди повече от 4000 г. старите култури са регламентирали осиновяването на деца или сходни практики – сред най-ранните подобни кодификации са Вавилонският Код на Хамурапи от 2285 г. пр. н. е., Индуисткият кодекс от закони на Ману, писан около 200 г. пр. н. е., а е вероятно да е имало подобни практики и в предисторическо време. Античните култури – от Вавилон до Рим, от Асирия до Германия, от Египет до Япония широко споменават осиновяването и съответно практикуват някоя от неговите форми. В Английския закон за осиновяването, който е хронологично най-ранният европейски модерен закон за него, ефектът от осиновяването по отношение на детето е, че то „трябва да се счита за законосъобразни цели като дете на своя осиновител”. Класическите евразийски общества – в Рим и Гърция, Китай и Индия, практикуват осиновяването така широко, както и племенните общества напр. в Тропическа Африка и Океания. Осиновяването осигурява и начин за коригиране прекомерната големина на семействата и за модифициране на семейната композиция, т.е. то носи също важни икономически облаги на участниците.

В българската културна традиция осиновяването въвлича детето в точно регламентирани социални зависимости и предпоставя позициите му в социалната среда. То му „създава” минало, като го свързва с определен прародител и покровител, постановява задълженията и правата му към обкръжаващите го хора, места и предмети в настоящето, забраните за спазване в съвременността и бъдещето. Т.е. тази връзка като основа и на задружното, и на индивидуалното семейство осигурява приемането на детето като пълноправен член, неговото „легитимиране” в обществото и живота. По този начин едновременно се осигурява родителска грижа и семейна среда за отглеждане на детето и се удовлетворява естественият стремеж на човека към майчинство и бащинство.

Традиционният осиновителен модел в българската култура се изгражда и развива в обединяващата рамка на библейско-църковния канон и на обичайното право на българите. През периода на системното функциониране на културата, обозначаван като „традиционен”, осиновяването съществува в контекста на колективното, груповото родово-семейно общежитие на българите. В тези условия обгрижването на „деца в нужда” – сираци, изоставени, поредни в многобройно семейство, бедни, болни и т.н., не е вменено на цялото общество, а се поема от семейно-родовата и съседско-общинната група. Осиновяването отговаря на задължението на групата да отгледа родените в нея деца, независимо дали двойката, дала им живот, е в състояние да го направи сама, по-точно – именно в обратните случаи. Сред механизмите, които се задействат с цел да се ликвидира за тези деца вакуума, създаден от „особеното” им положение, осиновяването /и вариантите му: храненичество, настойничество, взимане на отглеждане и пр./ гради за тях положение, което е най-естествено и близко до природно зададения им статут.

Основният инвариант през този период е осиновяването на непълнолетно дете от близко-родствено или на съселяни/познати семейство, като осиновителният акт има за цел да дублира биологичното родство. В този инвариант осиновяването е резултат от вътрешно-групов обмен, детето не напуска познатата си среда, често дори не сменя нито родовите си светци и култове, нито фамилното си име и наследява съответна част от имот, който за биологичното и за осиновителното му семейство може да има общ произход. В акта на осиновяване са привлечени ритуали, които имат „обединителна“ и „свързваща“ символика: опасване с общ пояс на осиновители и осиновено; симулиране акта на раждане чрез пропускане на осиновеното под ризата на осиновителката; мерене на кантар; смяна на дрехите, взаимно целуване на ръка и пр. Церемонията е явна и демонстративна, в присъствието на близки и свещеник, поднася се гощавка.

Българското традиционно осиновяване е една уникална форма, в която се преплитат елементи на пълното и непълно осиновяване и това е под действието на основния мотив на акта – обгрижването на децата в нужда, което е неоспорим културно-присъщ дълг на семейно-родовата и на съседско-общинната група. Докато в Закона от 1889/90 г. въпросът пълно или непълно осиновяване, съответно – „за” или „против” осиновителната тайна, не стои като значим, то този от 1940 г. върви определено по линията да вмени и легализира уподобяването /вече не дублирането, а именно уподобяването/ на биологичното родство на осиновяваното дете и осиновителното му семейство с всички произтичащи последствия. На децата в държавните заведения все повече започва да се гледа като на решение за големия социален, демографски и психологически проблем на бездетните семейства и осиновителният механизъм започва да се организира в тази посока. Тенденцията за утвърждаване на пълното осиновяване с произтичащото от нея неотклонно спазване на осиновителната тайна намира израз в законовите регламентации по време на социализма /в Закона от 1961 г./, когато държавата поема организационното, законово и административно обгрижване на децата извън родителска грижа. С новото хилядолетие се свързват и новите насоки в организацията на това обгрижване, отразяващи промененото мислене и култура на българите.

Литература

Бешков, П. Осиновяването по българското семейно право. София, 1996.

Маринов, Д. Българско обичайно право. Съст. М. Василева. София, 1995.

Николова, В. Родство и усыновление. – Категория родства в языке и культуре. Москва, 2009, 57-74.

Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването в българската културна традиция. София, 2010.