Институцията на настойничеството се интерпретира от изследователите като създаваща връзката между обичайното и писаното право в българската култура. В своите характеристики настойничеството е уникално българско явление, въпреки че обгрижването на нуждаещите се деца в рамките на семейно-родствената група съществува във всички култури и възхожда към едни много ранни периоди на формиране на световните цивилизационни модели.

Настойническата институция е по-недвусмислена от храненичеството: тя е с по-голяма вариативност на проявите и механизмът ù на действие не носи неяснота – той е постановен от традиционната норма и от двата Закона: за настойничеството и за осиновяването. Процедурата допуска, приживе родителят да е направил избор на настойник, но това е малко вероятна ситуация /показателна обаче, заради опита за съхранена родствена връзка с биологичния родител!/ Обгрижването на сираците е формулирано като „да се приеме имота по описа, да се дава сметка за управлението и най-после да се даде обща сметка и повърне останалия имот на навършилия пълнолетие ...” – т.е. осигуряване на благосъстоянието и коректното наследяване от страна на осиротелите изглежда главен мотив и на народната практика, и на норматива – така в настойничеството благотворителността приема формата на кауза.

При настойничеството правилото е, че се отнася до осиротели малолетни. Настойниците са най-близки хора – роднини и приятели на починалия баща/по-рядко на майката на осиротелите малолетни деца: чичо, тетин, втори чичо, втори тетин, вуйчо, трети тетин – все мъже; те формират „роднинския съвет”. Настойникът /на места – трима настойници-наместници/ са измежду членовете на роднинския съвет, като вариантите са да бъдат избрани или от родителите приживе, или след смъртта им – от съдията или кмета. Настойничество се организира и когато овдовялата майка се омъжи повторно – за децата се назначават опекунти, роднинство, роднински съвет, обикновено 3-5 души най-близки роднини, предпочитано от страна на бащата; при жива майка, тя не влиза в настойничеството, защото допускането е, че може да се ожени и да не запази интереса на децата. Във Варненско пък настойничеството – етимлик, се определя не само при невръстни деца при кръгло осиротяване, но и при жива майка – настойниците са от двата рода, по двама-трима души.

Основната грижа на настойниците е доброто стопанисване на имотите на децата и осигуряване на доходи от тях, но в доста случаи те се стремят да обезпечат бъдещето на децата, като им дадат образование и занаят. От началото на ХХ в. датира практиката настойниците да дават всяка година отчет пред съда за стопанисването на сирашките имоти, което продължава до пълнолетието на децата.

Настойничеството е регламентирано в детайли в Семейния кодекс и множество международни и български разпоредби и документи, които отразяват динамиката на индивидуалното и обществено мислене върху него.

Литература

Бобчев, Ст. Сборник на българските юридически обичаи. Гражданско право. Пловдив, 1897.

Попова, Кр. Националното дете. София, 1999.

Цанева, Е., А. Кирилова, В. Николова. Осиновяването в българската културна традиция. София, 2010.