Названието джин е заемка през тур. cin от араб. ginni ‘невидим демон’. Вярванията за този арабски дух на пустинята се разпространяват на Балканите след османското завоевание на полуострова. Според исляма джиновете са една от трите категории разумни същества, сътворени от Аллах (другите две са ангелите и хората). В Корана те са описани като създадени от бездимен огън, с въздушни или огнени тела и променящ се облик.

Върху традиционните представи за локализацията на джиновете несъмнено влияние е оказал ислямът, а чрез него са проникнали и по-стари езически семитски влияния. Съгласно Корана джиновете живеят в пустините, в планините и в горите. Тези представи са твърде близки до местните балкански предислямски вярвания за локализация на демоничните същества. Общоразпространена е представата, че джиновете обитават стари и запустели къщи, воденици, скали, пещери, мръсни места.

Джиновете подобно на повечето демони бродят през нощта, докато пропеят първи петли. Тяхно е лошото, злото, пустото време. По време на Рамадан (свещения месец на пост) джиновете са заключени. При облика на джина не винаги е ясно кога става въпрос за пренасяне на названието джин върху местните демони и кога става сливане на техните функции и образа им с демона, официално приет от исляма. Според разказите те са невидими или се явяват в образа на хора или животни.

Според традиционните представи джинът има широк спектър от функции, което се дължи до голяма степен на пренасянето на термина върху местните демонични същества (като стопаните на къщи, на води, на имане, юдата, караконджулът, таласъмът, вампирът, демоните на болестите). Технологични изобретения на 20-и век, се осмислят от възрастното поколение като проява на зла сила. Така например телевизорът и радиото в Родопите били наричани джиньова кутия, а токът – джиньово светило.

В Родопите срещата на човек с джин се представя като настъпване на тяхната софра. Тя обикновено се локализира на мръсните места, обитавани от джина. За настъпването й човек разбира по заболяването, с което бива наказан. Представата за джинската трапеза е позната и в Средна Азия. В Европа тя се приписва на демоничните същества като дяволите, самодивите и др.

Контактът на човек с джинове често се определя и като среща с тяхната сватба. „Сватбата” се явява на места, където има убити хора, до река, на мост или пък на воденица. Най-често човек среща джинската сватба на път, като я разпознава по музиката, песните, шумното веселие, тъпаните и игрите. Болест като парализа, загуба на гласа според преданията е честа последица от такава среща.

Средствата и начините за предпазване от джиновете се приближават до средствата за предпазване и унищожаване на други демонични персонажи (като караконджул, вампир). Вярва се например, че джиновете бягат от петела и от светлината. Срещу тях използват и някои апотропейни средства като метла, чесън, къпина. Билки, които се използват срещу джиновете, са перуника, султаненик, бял равнец, употребявани и в прогонването на юдата и змея. Най-често се предпочитат литургичните средства за прогонване на джиновете. Достатъчно е да се произнесе формулата Бисмилях ‘в името на Бога’ и джиновете бягали.            Според вярванията ходжите са тези, които най-ефикасно могат да противодействат на злосторното влияние на джиновете, особено специализираните ходжи – джинджии. Те обикновено лекуват с муски и могат да общуват с джиновете пряко. И тъй като според битуващите представи джиновете са мюсюлмани и християни, заболелият от български джинове независимо от религията си търси покровителството на християнския храм или свещенослужител, а заболелият от мюсюлмански джинове разчита на ходжата. Тази „специализация” оправдава една широко разпространена практика в случай на нужда да се прибягва и към помощта на „другата” религия.

Мерките за предпазване от джинове отново кореспондират с познати в традицията средства за прогонване на самодиви (с билки) и унищожаване на дракус (с лява ръка). Самата идея, че джинът може да бъде умъртвен от човек, противоречи на неговата изначална и вечна същност според Корана.

Джинът в народните представи се проявява като универсален демон, който приема функциите, облика и локализацията на местните демонични персонажи. В някои случаи се наблюдава и обратният процес – неговото название се пренася върху тях. Това е възможно, тъй като понякога е трудно да се прокара ясна граница между различните демони, които са аморфни и с преливащи се функции.

Литература

Бонева, Т. 1994. Народен светоглед. – В: Родопи. Традиционна народна духовна и социалнонормативна култура. София, 7-50.

Троева-Григорова, Е. Демоните на Родопите. София, 2003.