Сътворението на човека – Адам и Ева / Адам и Хава


В традиционната култура представите за сътворението на човека са свързани с религиозния мироглед, но при двете основни деноминации в България – християни и мюсюлмани, преобладават по-скоро общите черти, отколкото различията. Това се дължи на обстоятелството, че много сюжети и мотиви в техните разкази се опират на богатата наративна традиция на най-старата „библейска“ религия – юдаизма, проникнали в устните разкази чрез апокрифите и средновековната мюсюлманска литература. Представите за сътворението на човека съдържат също така фолклорни интерпретации и вярвания.

Най-общо традиционните възгледи за сътворението на човека се основават на библейския разказ за това, как Бог сътворил първия човек Адам „от земна пръст“ и „по свой образ и подобие“, а след това и първата жена Ева/Хава от реброто на Адам (Битие, 2: 7; 1: 26, 27; 2: 21–22). От потомството на Адам и Ева произлязло човечеството като биологичен и социален вид, затова те са известни като „прародители“ – „дядо Адам“ и „баба Ева“, съответно „бащата на човечеството Адам“ и „нашата майка Хава“ при мюсюлманите, а събитията, които се случват с тях, се смятат за първопричина или прецедент за всички следващи събития в човешката история.

Сътворението започва с решението на Бога да направи човек, като сам (или с помощта на ангелите) – в рая (или на земята) – първо оформил човешкото тяло от пръст или „кал“ (пръст, замесена с вода). В някои християнски разкази се говори, че Бог набавил пръст, като я „изстъргал изпод ноктите си“ и я замесил със слюнката си, така че „човекът си е от слюнката на Бога“. В други, под влияние на апокрифите, се набелязват дуалистични тенденции: дяволът решил да се състезава с Бог и също да направи човек, но усилията му се оказали напразни – неговите опити били грозни, при това нетрайни. Оттогава дяволът намразил човека и не пропускал случай да му навреди. Мюсюлманите разказват една различна история за сътворението: Бог изпратил четиримата главни ангели на земята (Джабраил, Микаил, Исрафил и Азраил), за да донесат пръст, но земята отказала на първите трима. Само Азраил се справил със задачата, като обещал, че по-късно ще й върне пръстта, от която ще бъде направен човекът. Затова Бог го определил за Ангел на смъртта, а отогава хората се погребват в земята. Освен това, пръстта за тялото на първия човек била събрана „от четирите краища на земята“ и била различна на цвят – бяла, жълта, кафява, червена, което обяснява защо човечеството се е разселило по цялата земя и защо хората са с различен цвят на кожата, макар и равнопоставени като творения на Бога.

Преди да вдъхне душа на вече оформеното човешко тяло, Бог го оставил известно време „да изсъхне“. Но дяволът го видял и веднага решил да му навреди. Според една версия той го заплюл точно по средата, но ангелите бързо изчегъртали дяволската слюнка и на нейното място останала вдлъбнатина – там, където се намира пъпът. В друга версия, разпространена главно при християните, дяволът решил на всяка цена да попречи на „съживяването“ на тялото и го пробил на 41 места. Така че когато Бог се опитал да „вдъхне“ душа на човека, тя все не се задържала в кухото тяло. Тогава той запушил с билки 40-те дупки – впоследствие през тях започнали да влизат болестите, а съответните билки били предназначени за лекуването им. Последната, 41-та дупка, Бог оставил, за да излиза от нея душата на човека при смъртта.

Специфичен за мюсюлманската традиция е един кораничен сюжет (Коран, 2: 34; 17: 61; 20: 116 и пр.), според който Бог накарал ангелите да се поклонят на неговото любимо творение – човека, и по този начин да признаят превъзходството му. Всички се покорили, само Иблис (известен в устната традиция като дявол, шейтан, враг) – отказал, тъй като самият той бил сътворен от огън и не искал да се поклони на същество, създадено от по-нисша субстанция като пръстта. За проявената арогантност сатаната бил изгонен от небето и му било отредено да живее в „нечистите“ места на земята (на боклука, в тоалетните, баните, под стрехите на къщите и пр.), но получил и една привилегия – правото да съблазнява хората да вършат грехове.

След като тялото на човека било одушевено и той получил името Адам (адам, ‘човек’, адама, ‘земя, пръст’), Бог пристъпил към следващия етап на творението – създал жената. В народните тълкувание това се случило, когато на Адам „му дошло време за невяста“, или Бог решил „да ги създаде чифт да може да тръгне, да се разпложда земята“. Бог приспал Адам, извадил ребро от лявата му страна и от него направил жена – затова се вярва, че „мъжете отляво имат едно ребро по-малко от жените“. Сред християните е позната и друга версия, отново под влияние на апокрифите, според която Ева по погрешка била създадена от „опашката на дявола“.

След сътворението Бог оставил Адам и Ева да живеят в Рая/Райската градина. Там имало всичко необходимо за тяхното препитание, но изрично им било забранено да вкусват от плодовете на едно дърво – в традиционните разкази най-често се говори за ябълка, но се споменават и други варианти (смокиня, „пшеничено дърво“, лоза или просто „плод със зърна“). Дяволът, преобразен на змия, успял да съблазни Ева да хапне от забранения плод, като й внушил, че Бог изрекъл забраната понеже се страхувал хората „да не станат и те Господе“ или „безсмъртни“. (В мюсюлманските разкази змията изпълнява по-скромна роля – там тя само се съгласява да послужи като прикритие на шейтана, който се е скрил в устата или в корема й). Така жената първа вкусила от забранения плод, след което съблазнила мъжа да извърши същия грях. Адам обаче се поколебал за миг и парченце от ябълката заседнала в гърлото му – така се образувала „адамовата ябълка”, която оттогава насетне станала отличителен белег на мъжете. (Според друга версия това се случило значително по-рано – още първия път, когато видял колко е красива Ева, Адам хлъцнал и му се появила „адамовата ябълка“).

Непосредствено след нарушението на забраната последвала цяла поредица от наказания (Битие, 3: 11–19), които се оказали със съдбовно значение за човечеството. На първо място, Адам и Ева осъзнали, че са голи и им „се показали срамотиите”, тъй като паднали „райските дрехи“, които дотогава ги прикривали. В традиционните представи са разпространени няколко версии за естеството на тези „дрехи“: според едни телата на Адам и Ева били покрити с пера или с гъста козина (от която останало мъжкото и женското окосмяване там, където първите хора срамежливо се прикрили с ръце); според други те били покрити с твърда черупка (от която се запазили ноктите). Освен това от погълнатия забранен плод хората започнали „да се изхождат“.

Но основната тежест на Божия гняв паднал върху Ева, обвинена, че първа се е поддала на внушенията на дявола и изкушила Адам. Освен че още от сътворението жената била поставена в позицията на „вторично” същество, предопределено да се подчинява на волята на мъжа, тъй като е създадена от неговото тяло, то сега на нея били отредени „месечните“ и родилните мъки. Във фолклорните разкази (основно на християните) обаче се срещат хумористични сюжети, в които проклятието на Ева е представено като „предимство“: първоначално мъжете имали „пране“, но не умеели да се крият, затова Бог го отредил на жените; по същия начин не се справили и с раждането, и то също станало задължение на жените.

Змията („красата”), която подлъгала Адам и Ева също била наказана: Бог я проклел „да се влачи по корем“ и да „клъца” хората по петите, но по-късно размислил и й заръчал да хапе жертвите си между очите. Според други текстове змията „се влачи по корем“, защото краката й били „отрязани” като наказание, или просто се „прибрали” в кожата, но хората не бивало да ги виждат.

Но основното наказание за нарушението на Божествената забрана било, че всички прегрешили в райската градина – и хора, и животни – били изпратени на земята. Там Адам и Ева известно време били разделени и, разкайвайки се, пролели безкрайно количество сълзи – от тях се образували моретата и океаните, а морската вода станала солена. Накрая Бог събрал прародителите и така „се заплодил светът“.

В устната традиция почти не се говори за смъртта на Адам и Ева. При християните обаче е регистриран разказ, основаващ се на апокриф, според който когато Адам умрял, Ева сложила в устата му три семенца от райска ябълка. От тях поникнали дървета, от които по-късно били направени кръстовете на Исус Христос и двамата разбойници. Част от кръвта на разпнатия Христос покапала върху черепа на Адам – така Адам бил „кръстен“ и греховете му били опростени. Тази история илюстрира християнската концепция за Божественото проклятие върху човешкия род и прогонването на Адам и Ева от райската градина като следствие от „грехопадението” или „първородния грях”, който стои в основата както на естествената, така и на „вечната“ смърт. Спасението според учението на църквата е обредът на кръщението, символизиращ съпричастност към Исус Христос – „новия Адам”, който със смъртта си изкупил греховете на хората.

За мюсюлманите обаче нарушението на забраната от Адам и Хава няма същото съдбоносно значение за човечеството и не оказва влияние върху следващите поколения – в ислямската догматика липсва понятието „първороден грях”. Прегрешението на първите хора се оценява като непреднамерено и следствие от намесата на шейтана. Събитията в началото на човешката история според мюсюлманите следват изпълнението на Божествения план: Адам е определен като „наместник“ (на Бога) на земята, тъй като човекът е създаден, за да живее на нея, да я управлява и култивира, следвайки Божията воля.


Литература

Георгиева, А. Когато Господ ходеше по земята. 77 фолклорни легенди с тълкувания. София: Наука и изкуство, 1993.

Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. Фототипно издание. София: Наука и изкуство, 1970.

Лозанова, Г. Сътворението в устната традиция на българите мюсюлмани. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2008.

Badalanova Geller, Fl. Beyond the Bible: Cosmogonies in Slavonic Tradition. Leiden: Brill, 2018.