Християнството възниква като религия през I век в древна Юдея, тогава част от Римската империя. С умножаването на последователите му се множат и християнските общини в средиземноморския регион, въпреки гоненията срещу тях. В първите векове от развитието си Христовото учение е подложено на различни идейни интерпретации, което налага Църквата да определи състава на каноничните писания и последователно да отлъчва „еретиците”.

На Първия вселенски събор (325 г.) църковните отци постигнат съгласие относно Символа на вярата, в който залягат постулатите на християнството. В края на IV век то е обявено за официална религия в Римската империя. Постепенно се множат християнските храмове, формират се обособени духовенство и монашество. В първите векове се изграждат първите големи църковни организации със статут на патриаршии (на Йерусалим, Александрия, Антиохия, Константинопол) и папството в Рим. Свещена книга за християните е Библията (Стар и Нов завет).

В периода на Средновековието християнството е прието като официална религия в редица държави в Европа. България е покръстена с посредничеството на Византия през 864 г. от княз Борис I Михаил, а през 870 г. е създадена Българска архиепископия, която през 927 г. е издигната в ранг на патриаршия. Докато в Източната Римска империя (Византия) владетелят разполага с повече власт от духовния глава (патриархът), то в Западна Европа владетелите са подчинени на папата. На запад богослужението се извършва на латински, докато на изток се служи на гръцки, а в последствие и на старобългарски, след превода на богослужебните книги на славянски от Кирил и Методий и от учениците им.

В съперничеството си за доминация над християнския свят и заради някои догматични различия през 1054 г. се стига до разделение между Източните и Западната църква, останало в историята като Великата схизма. Сред разликите между двете направления в християнството са различното разбиране за произхода на Светия Дух (докато според Православието той изхожда само от Отца, то според Католическата църква той произлиза и от Сина); за зачатието на Св. Богородица (непорочно според Католицизма); главенството на папата над християните; разлики в обредността на тайнствата. Източните църкви определят себе си като ортодоксални (православни), поради и което вярващите към тези църкви се самоопределят като православни.

По време на византийската власт в българските земи през XI-XII век Българската патриаршия е унищожена. След възстановяване на българската държава Българската църква е възстановена като архиепископия, а цар Калоян сключва през 1204 г. уния с папата, за да получи признание за държавата и титлата си. През 1235 г. при управлението на цар Йоан Асен II унията е прекратена и с решение на патриарсите е възстановена Българската патриаршия.

След като Балканите падат под османска власт през XIV-XV век, самостоятелността на местните Църкви е унищожена и православните поданици на империята са подчинени в духовно отношение на Константинополската (Цариградската) патриаршия, Охридската архиепископия (1557-1767) и Печката патриаршия (1557-1766). Османското завоевание нанася сериозен удар върху църковната инфраструктура и духовенството в българските земи. В империята поданиците се делят по религиозен, а не по етнически признак и българите заедно с останалите православни са причислени към рум милет. Низшето духовенство през османския период често е слабо грамотно и успява да задоволи само базовите духовни потребности на енориашите. През XV-XVII век постепенно са възстановени някои манастирски центрове (като Рилския манастир), които се превръщат в духовни центрове на православното население в региона. Такъв център са и Атонските манастири, където пребивават много български монаси, сред които и Паисий Хилендарски.

През XIX и началото на XX век в хода на освободителните борби балканските народи извоюват и църковна автономия, като в новосформираните балкански държави се създават автокефални или независими православни църкви. Така през 1870 г. е създадена Българската екзархия. Две години по-късно Цариградската патриаршия обявява схизма на Екзархията, което поставя българската църква в изолация за десетилетия. След Освобождението в страната като част от Екзархията (до 1913 г.) е обособена Българска православна църква, която се управлява от Св. синод. Подемът на националната идея не подминава и балканските църкви и в частност българската, които често подкрепят националистически политически проекти на балканските държави. През 1945 г. схизмата е свалена, а през 1953 г. е възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква.

През втората половина на XX век православните църкви в Източна Европа преживяват труден период, след като в православните страни се установява комунистическо управление, издигнало като своя идеология атеизма. Политическият натиск и модернизационните процеси водят до трансформация в религиозния живот. Религията е изтласкана от публичната в семейната сфера, ограничени са религиозните церемонии, въвеждат се граждански ритуали за отбелязване на значимите преходи в жизнения цикъл (кръщение, сватба, погребение), прекратено е вероучението в училище, отнети са църковни имоти, редица свещеници са репресирани. В резултат на тази политика намалява броят на вярващите, както и на познаващите доктрината на православието.

След политическия обрат в Източна Европа след 1989 г. са възстановени религиозните свободи, църква се завръща както в публичното пространство, така и в живота на индивидите. Възстановени и ремонтирани са редица храмове и манастири, построени са и стотици нови църкви и параклиси. Същевременно макар процентът на вярващите да нараства, религиозното познание на каноните на религията остава ограничено. Храмовете се посещават масово основно на празници или в случай на житейска криза, духовенството не се ползва с висок престиж, масово не се спазват хранителни забрани по време на пости. След 1989 г. Църквата е разтърсвана и от политически противоречия, настъпва разкол, който продължава повече от 10 години (1992-2004).

Въпреки че над 80% от населението на България се самоопределя като православно, тази самоидентификация в съвременността има по-скоро характер на етно-културна характеристика, отколкото на религиозна вяра.

• Поклонение пред трите чудотворни Богородични икони, София, 14.05.2007, сн. Е. Троева Поклонение пред трите чудотворни Богородични икони, София, 14.05.2007, сн. Е. Троева
• Храмов празник на Златоливаденския манастир Св. Атанасий, Чирпанско, 2.05.2009, сн. Е. Троева Храмов празник на Златоливаденския манастир Св. Атанасий, Чирпанско, 2.05.2009, сн. Е. Троева
• Боянската църква, Бояна, 2014, сн. Е. Троева Боянската църква, Бояна, 2014, сн. Е. Троева
• Скален параклис Св. Пантелеймон, Мадара, 2012, сн. Е. Троева Скален параклис Св. Пантелеймон, Мадара, 2012, сн. Е. Троева
• Обрадовски манастир Св. Мина - нова част, 2015, сн. Е. Троева Обрадовски манастир Св. Мина - нова част, 2015, сн. Е. Троева
•  

Литература

Малицки, П. История на християнската църква. Т. 1-3. София, 1994.

Назърска, Ж., С. Шапкалова. История на религиозните деноминации в България. София, 2009.

Станоев, Б. Православието в България. София, 1992.