Протестантизмът е третото крило на Християнството след Източно православие и Римо-католицизма, като по численост заема второ място след последните. Наречен е така, заради протеста, който последователите на Мартин Лутер отправили през 1517 г. в Райхстага във Вормс срещу отлъчването на водача им. М. Лутер изгаря папската була, която го осъжда, с което обявява война на „Папската лига” – Западната църква, начело със св. Престол (папата) и Императора на Свещената римска империя.

Тези исторически събития са познати като „Реформация”, защото са резултат от вековни стремежи на хората от духовния, културен и политически елит в централната и западна част на Европа за прогресивни промени (реформи) с цел либерализиране и прогресивно трансформиране на обществата и отношенията в тях, определяни и доминирани за столетия от авторитаризма и диктата на църквата там. Тя е „революция” в богословската, философска и политическа мисъл, която папският съюз опитал да задуши със сила. В резултат от това избухнала 30-годишната война между европейския реформаторски североизток (Швейцария, Германия, Англия, Дания и Швеция) и папския югозапад (императорските войски, Франция, Испания, Австрия и италианските републики), завършила с победа на протестантите. Тя предизвиква промени в Западната църква, която се разделя на Протестантско крило и Римо-католическо; реформира се разбирането за религия, църква, политика, икономика и култура. Реформацията бележи началото на Просвещението сред народите в Европа, като поставя основите на националните езици, нацията, съвременната демокрация (република) и капиталистическа пазарна икономика.

Според учението на реформаторите М. Лутер, Филип Меланхтон, Жан Калвин и др. се отрича църковната йерархия – свещеническото съсловие, иконопочитанието, авторитета на светиите, ангелите и Божията майка като обект на поклонение и възпоменанието (с палене на свещи, кадене на тамян и др.). Вместо тях е издигнат авторитетът единствено на Всевишния в лицето на Сина (Исус Христос), Бог-Отец и Св. Дух (св. Троица), заедно с всички дела, с което Той (Те) е допринесъл за спасението на човека.

Отзвукът на Реформацията по българските земи, намиращи се в пределите на Османската империя, идва късно – едва в средата на ХІХ в. с основаване на първата чуждестранна мисия през 1858 г. от мисионери от САЩ и Англия – на Методистката епископална и на Евангелската съборна църква. По споразумение двете общности започват дейност на север от Балкана (първите), а на юг от него – вторите. Мисионерите и последователите им допринасят за Българското възраждане и революционно движение чрез просвета, образование, издателска дейност и формиране на някои институции (библиотечна, учебна, журналистическа, статистическа).

В края на ХІХ в. в Тулча слиза първият баптистки пастор. Той също формира общности от последователи. Български студенти от протестантския „Робърт колеж” в Цариград стават министри, кметове, общественици и пр. Протестантите у нас разговорно са по-известни като „евангелисти”, заради идейната си връзка с деноминацията „Евангелисти” (в САЩ и Обединеното кралство), разпространяващи целенасочени Евангелието. През 1920 г. в Бургас акостира кораб с петдесетни проповедници (американски граждани от руски произход), които започват дейност по споделяне на своя тип учение и създаване на църковни общини.

В края на ХІХ и началото на ХХ в. в българското протестантско/евангелско общество започват процеси на разцепление. Появява се Движение за духовно обновление, което търси духовен живот извън регистрираните протестантски църкви. Така се раждат ъндърграунд обществата, които не са филиал на задгранични мисии и централи, като споменатите. Това са автономните домашни групи на Тинчевистите (последователи на п-р Стоян Тинчев) в Плевенско, на Божия църква (за краткост БЦ) в Разградско, Евангелска църква в Казанлък, подобна в с. Вердикал и др. Някои от тях, като БЦ просъществуват 70 г. неформално и се регистрират едва през 1990-1991 г., а други и до днес извършват характерното си поклонение на Христос по домовете.

158 г. след първата основана мисия, евангелистите в България са вече трето по брой изповедание след източно православното и мюсюлманското, като наброяват 65 000 души, с което са изпреварили по численост римо-католици и униати, арменско-григорианци и юдеи (според преброяването от 2011 г.). По-големите им общности у нас днес са: Съюз на евангелски петдесетни църкви (петдесетници), БЦ (и клонове), Евангелска съборна църква, Методистка епископална, Евангелска баптистка, Адвентисти от седмия ден (с разклонения) и др. Те се оформят като културно-религиозно малцинство, което притежава свои особености, различни от другите християни в страната. Имат техен присъщ начин на живот, изграден върху вярванията и практиките си на поклонение, повлиян от Пуританизма. Определят собствено характерна християнско-религиозна празничност и традиции. Евангелистите създават своеобразен словесен фолклор с характерно изкуство – музика в стил госпъл и спиричуъл, поезия, драма и пр.

Литература

Зарев, Ив. История на Евангелските Петдесятни църкви в България – 1920-1989. София: „Благовестител”, 1993.

Кларк, Дж. Библията и Българското възраждане. Книга за духовното пробуждане на Българите от Паисий Хилендарски до Петко Р. Славейков. София: „МАК”, 2007.

Моллов, Ст. Духовен споменник за Божия църква 1919-1990 г. София: „Български писател”, 2006.

Несторова, Т. Американски мисионери сред Българите 1858-1912. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1994.

Хол, У. У. Пуритани на Балканите. София: „Нов човек”, 2009.

Хотън, С. М. Щрихи от църковната история. 20 века разпространение на Християнството по света. София: Мисия „Възможност”, б. г.