Ислямът е една от световните монотеистични религии, букв. „отдаване/покорност на Бог”. Възниква в началото на VII в. в гр. Мека в резултат на проповедите на Мохамед/Мухаммад (от рода Хишам, племето на корейшите, ок. 570–632 г.), смятан от мюсюлманите за последния пророк („печат на пророчеството“). За начало на исляма се смята 610 г., когато според най-ранните запазени източници, на 40-годишния Мохамед, по време на престоя му в пещерата Хира през месец рамадан, се явил ангелът Джабраил и му продиктувал първите пет аята (стихове) на Корана.

Мохамед продължил да получава Откровенията на Бога с посредничеството на Джабраил в течение на 23 години – до края на живота си. Неговите сподвижници ги запаметявали и записвали и след смъртта на Мохамед, ок. 652 г., по време на управлението на халиф Осман ибн Афан, „низпосланите“ стихове били подредени в 114 сури (глави) и така била съставена в писмен вид свещената книга на исляма – Коранът.

През първите три години Мохамед проповядвал сред близки приятели и хората от семейството си (сред първите 40 души, повярвали в неговото пророчество, са съпругата му Хатиджа, Али ибн Абу Талиб и Абу Бакър). Но когато пророкът представил публично учението си в Мека, управляващите кръгове го посрещнали враждебно. Мохамед и неговите привърженици били принудени да емигрират в Ятриб (Медина) на 24 септември 622 г. – датата на преселението (хиджра) поставя началото на мюсюлманското летоброене.

В Медина, ползвайки се с подкрепата на местните жители, приели исляма (ансари, ‘съюзници’), и мигрантите от Мека (мухаджири, ‘преселници’), Мохамед изработил т. нар. Конституция на Медина, с която поставил основите на мюсюлманската община (умма). Той провел и някои религиозни реформи: променил посоката на молитвата (кибла) от Йерусалим към Мека; преместил поста през Рамадан („месец на въздържанието“); определил петъка като ден за обща молитва на мюсюлманите; построил първата джамия и др.

След няколко въоръжени конфликта с Мека, през 629/630 г. Мохамед успял да се наложи в родния си град и до смъртта си през 632 г. обединил племената на Арабския полуостров в единна теократична държава, основаваща се на принципа на съсредоточаване на религиозната и светската власт в ръцете на лидера на мюсюлманската община.

Смъртта на Мохамед поставила пред последователите му проблема за неговия наследник – халиф. Управлението на първите четирима халифи (т.нар „праведни халифи“) Абу Бакър (632–634), Омар ибн ал-Хатаб (634–644), Осман ибн Афан (644–656) и Али ибн Аби Талиб (656-661) е признато от болшинството мюсюлмани, които впоследствие се определят като сунити. Шиитите („партията на Али“) оспорили легитимността на първите трима халифи, тъй като според тях наследник на Мохамед е неговият племенник и зет Али, а отцепилите се от тях хариджити, твърдо отстоявали принципа за изборност на лидера на мюсюлманската община и признали за легитимно само управлението на първите двама халифи.

Сунити. Противоречията между мюсюлманите не били само политически. В периода от края на VII до началото на X в. се изказват различни мнения по основни въпроси на вярата, като предопределението и свободата на волята на човека, същността и атрибутите на Бога, поставя се въпросът дали Коранът е сътворен или „низпослан“ и т.н. Идейните разногласия водят дотам, че в средата на VIII в. в исляма се оформят поне пет основни религиозно-политически течения, а проблемът за „правоверието”, „заблудите” и „нововъведенията“ се превръща в основна тема на ислямското богословие. При отсъствието на институция от типа на Вселенските събори на християнската църква, която да узакони религиозните догми, повечето ислямски богослови постигат съгласие по основните положения на ислямското вероучение, а онези, които ги признали, са обявени за единствени последователи на суната (‘навик’, ‘обичай’, ‘традиция’) на Мохамед.

Основен постулат на исляма е, че Коранът, низпослан на пророка Мохамед, е вечно и несътворено слово на Бога и последно Откровение. Основна теза на кораничния текст е за единобожието. Хронологически 114-те сури на Корана, включващи 6236 стиха се разделят на мекански (90) и медински (24) и са подредени по низходящ ред (от по-дългите към по-кратките). Изключение е първата сура – Фатиха, която се състои от седем стиха. Смята се, че Фатиха съдържа в синтезиран вид смисъла на целия Коран, поради което тя заема специално място в молитвата на мюсюлманите, а първият й стих – Бис’ми-ллах(и) р-рахман(и) р-рахим, ‘В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния’, стои в началото на всички следващи сури (с изключение на 9-та) и е формула (басмала), която мюсюлманите произнасят преди всяко благочестиво начинание. В по-ранните меканските сури основно внимание се отделя на ислямската теза за пророчеството, есхатологията, духовността и на етични проблеми. В Откровенията от мединския периода се набляга също така на социални, икономически и правни въпроси.

Вторият по значение източник на религиозно знание за мюсюлманите и средство за интерпретация на Корана са хадисите (‘разказ’, ‘предание’, ‘традиция’) на пророка Мохамед. Всеки хадис се състои от две части: основен текст и иснад – верига на предаване, съдържаща имената на хората, запомнили и предали изказването на Пророка, която е и основното средство за определяне на неговата достоверност. През първите векове на исляма се съставят много сборници с хадиси, като шест от тях се ползват с най-висок авторитет: на ал-Бухари (п. 870), Муслим (п. 875), ал-Тирмизи (п. 893), ал-Насаи (п. 915), Абу Дауд (п. 875) и Ибн Маджа (п. 886). Ислямската традиция познава и хадиси кудси, ‘свещени хадиси’, в които „Бог говори чрез Мохамед”, но те не са част от Корана, защото вероятно са „преразказани” от Пророка.

Основните принципи на вярата в исляма са шест: 1) таухид – основополагаща концепция, че има един-единствен Бог (Аллах). Аллах е „създателят на световете“ и се описва в Корана с различни епитети, очертаващи различни аспекти на неговата същност, като най-често срещани са ал-рахман (‘милосърден’) и ал-рахиим (‘всемилостив’); 2) вяра в ангелите (ед. ч. малак, в устната традиция – мелеке, мн.ч. от араб. през тур.) – невидими за човешкото око разумни същества, създадени от светлина, които нямат свободна воля и са безгрешни, тъй като са изпълнители на волята на Бога. Те са изцяло отдадени на неговата прослава, но също така предават Откровенията на пророците, „записват“ добрите и лошите дела на всеки човек, отнемат душата при настъпването на смъртта, отговарят за природните стихии; 3) вяра в Свещените писания, низпослани от Аллах в различни периоди на човешката история чрез пророците. Сред тях основни са четири: Таурат (Тора), Забур (Псалми на Давид), Инджил (Евангелие) и Коранът. Според вярванията на мюсюлманите съвременните варианти на първите три свещени книги били опорочени и променени – като текст и/или като интерпретация, но въпреки това според Корана мюсюлманите са длъжни да се отнасят с уважение към свещените книги на другите монотеистични религии; 4) вяра в пратениците и пророците – избрани от Бог посланици при различни племена и народи, или при цялото човечество (като Мохамед). Всички те проповядват единобожие и използват чудеса, които са получили от Бога като доказателство за тяхната пророческа мисия. В Корана се споменават имената на много пророци, вкл. Нух/Ной, Ибрахим/Авраам, Муса/Моисей, Дауд/Давид, Иса/Иисус Христос и др.; 5) вяра в Съдния ден, която включва също така вярата в края на света, възкресението, Съдът на Бога и съществуването на живот след смъртта в ада и в рая. (Понякога вярата в живота след смъртта се отделя като отделен, седми принцип на вярата); 6) вяра в Предопределението, която се определя като извечно знание на Бога за всички събития и процеси, които протичат в създадения от него свят и са резултат от неговия замисъл. В същото време хората притежават свободна воля и възможност да избират между добро и зло, така че носят отговорност за своите добри и лоши дела.

Мюсюлманските религиозни практики включват задължително изпълнение на актовете на поклонение (ибадет) и ислямското право, основаващо се на кораничните предписания (шариат). Пет религиозни предписания са задължителни за мюсюлманите, фиксирани в т.нар. стълбове на исляма, които включват: 1) спазване на строг монотеизъм, което се изразява чрез вероизповедната формула шахада (‘свидетелство’): „Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах, и свидетелствам, че Мохамед е негов пратеник“. Нейното произнасяне, т.е. признаване на единобожието и посланическата мисия на Мохамед, се смята за достатъчно условие за приемане на исляма; 2) молитва (араб. салат, перс.-тур. намаз), която се извършва пет пъти дневно на арабски език, тъй като включват рецитиране на определени стихове от Корана, и с лице към Мека. Мюсюлманските молитвени домове (известни у нас като месчити и джамии) изпълняват също така ролята на място за религиозни контакти, обучение и приют или убежище за бедни и преследвани; 3) пост (араб. саум, тур. оруч) в свещения месец Рамазан; 4) милостиня (заккат, зекят – задължителна милостиня в полза на бедните, чийто размер се определя като процент от имуществото на вярващия) и извършване на добри дела, вкл. раздаване на доброволна милостиня садака; 5) поклонничеството (хадж) в свещения град Мека е препоръчително да се извърши поне веднъж в живота от всеки мюсюлманин, но само при финансова възможност и добро физическо състояние.

Представите за петте стълба на исляма се формират още в периода на възникване на мюсюлманската религиозна община, а четири от тях включват морални и ритуални предписания, което отразява предимството, което отдава пророка Мохамед на обредите и правилата на религиозния живот. Това обстоятелство предопределя тясната връзка между ислямското право и догматиката.

Ислямското право в широк смисъл (шариат), Божествен закон, разкрит в Корана и хадисите на Пророка, обикновено се приема за източник на фикха – ислямската юриспруденция, която регламентира в детайли нормите на поведение на мюсюлманите в обществото и семейството, но също така третира правилата на изпълнение на техните религиозни задължения. Сунитските правоведи се опират основно на Корана и суната (практиката на Пророка Мохамед), но по въпроси, които не са засегнати в основните източници, те се разделят на четири правно-религиозни школи (мазхаб): ханифити (към която принадлежат българските мюсюлмани), ханбалити, маликити и шафиити, като се смятат за последователи на ученията на Абу Ханифа (699–767), Ахмад бин Ханбал (780–855), Малик ибн Анас (711–795) и ал-Шафии (767–820). Четирите школи се признават взаимно, въпреки че използват различна методология при прилагане на шариата и се отличават по някои предписания за провеждането на молитвата.

Шиити (аш-шийa, ‘привърженици’, ‘партия’) е общо название на различни групи и религиозни общини, които признават Али б. Аби Талиб и неговите потомци за единствени законни политически и духовни наследници на Мохамед. След убийството на четвъртия халиф Али през 661 г. в Куфа, неговите привърженици започват борба за връщане на върховната власт в „семейството на Пророка“, по правото на родствената връзка на Али с Мохамед и неговите лични качества. Но след поредица от поражения, кулминацията на които е трагичната смърт на сина на Али, Хусайн, в битката при Карбала/Кербела (680 г.), привържениците на Али постепенно изграждат своя собствена религиозна догматика, която значително ги отдалечава от сунитското мнозинство. Самите те се определят като неразделна част от ислямската общност, при това нейният „елит“.

Шиитите се обединяват около пет постулата на вярата, първите три от които – единобожие, пророчество и възкресение, се споделят и от сунитите. Но четвъртият постулат – имамат (‘ръководство, водачество‎’), основаващ се на догмата за „божествената същност“ на властта на имама и духовното и политическо лидерство на ахл ал-байт (семейството на Пророка и неговите наследници – имамите) е в пълен разрез със сунитските възгледи. За шиитите Али ибн Аби Талиб е първият имам и законен наследник на Мохамед, докато тримата халифи преди него са „узурпатори“ на властта. Шиитската доктрина отхвърля принципа за изборност на лидера на мюсюлманската община и държава, тъй като върховната власт е наследствена в рода на Алидите и е тяхно право, предопределено от „божественото предписание“. Имамът е „продължение“ на пророчеството и еманация на вечната „божествена светлина“ на Али. Имамът се смята за върховен авторитет по религиозни и светски въпроси, който справедливо прилага и тълкува религиозния закон – шариат. В същото време, като изпълнител на „божественото предписание“, той е наместник на Бога на земята, „врата“, чрез която вярващите могат да се доближат до Него. Според учението за ‘исма, имамът е безгрешен и непогрешим, тъй като източник на душите на пророците и имамите е Божествената мъдрост. Въпреки че, за разлика от пророците, имамът не е носител на „низпослано откровение”, той е длъжен да опази Божественото послание, а тъй като е надарен с езотерично знание, притежава способността да тълкува „скритите значения“ на Корана. Институцията на имамата е също така худжжа, че след смъртта на последния Пророк – Мохамед, връзката на вярващите с Бога не е прекъсната. Освен това земята не бива да остава без доказателство, затова винаги съществува „имам на времето”, първият от които е Али. Във връзка с учението на имамата е и принципът на „приемането и отричането“, според който шиитите не само са длъжни да признаят изключителното право на Алидите, но и да се отрекат от враговете им. Последният принцип на вярата на шиитите също ги отличава от сунитите – постулатът за предопределението те заместват с тезата за Божествена справедливост и свободата на човешката воля.

По принцип шиитите нямат разногласия със сунитите относно изпълнението на религиозните задължения, но в символа на вярата (шахада) те прибавят трето изречение: ‘Али е приближен/наместник на Бог’.

Коранът в шиитската доктрина също е „низпослан“, но се подчертава, че той притежава екзотерично (достъпно за обикновените вярващи) и езотерично значение, което може да бъде разбрано и разтълкувано само от имамите. Вторият източник на религиозно познание са традициите, наследени от Мохамед и от имамите, чиито думи и дела са указание и пример за подражание от шиитската общност. Шиитите имат свои сборници с хадиси, основен от които е сборникът с изказвания на Али. От сунитските хадиси те приемат само онези, които не противоречат на указанията на имамите, и отхвърлят хадисите, предадени от „враговете на Али” (особено „праведните халифи“ и съпругата на Пророка, Айша).

Още през VIII в. в шиитското движение се очертават две групи: умерени и крайни шиити, като най-крайните стигат до обожествяване на алидските имами. По същото време разногласията по въпроса за законния наследник на Али разделят шиитите на три основни течения. След смъртта на шестия имам Джафар ал-Садик (п. 765), болшинството – т.нар. „дванайсетимамници“, признава за негов наследник и седми имам сина му Муса ал-Казим (п. 799 г.), докато „седмоимамниците“ или исмаилити се обявяват за привърженици на неговия най-голям син – Исмаил ибн Джафар (п. 755), който според тях е наследил религиозната харизма на баща си, въпреки че е починал преди него. В същото време зайдитите („петоимамници“) приемат за пети имам чичото на Джафар ал-Садик (п. 740 г.), и следват различна линия на наследяване на властта. Трите течения на шиитския ислям имат свои религиозно-правни школи: джафаритска, зайдитска и исмаилитска, които значително се отличават една от друга, но също така и от сунитите, тъй като запазват практиката на индивидуално тълкуване на закона и метода на „независимото съждение“, практически изоставено от сунитските школи през X в.

Днес шиитският ислям е официална религия само в Ислямска република Иран, но шиитски общности (компактни и дисперсни, умерени и крайни) се срещат из целия ислямски свят. В България шиитски ислям изповядва етноконфесионалната общност алеви (алиани) в Североизточна и Югоизточна България.

Хариджити (‘отцепници’) се обособяват като отделно течение в исляма още през VII в. Първоначално подкрепят четвъртия халиф Али ибн Абу Талиб, но когато след битката при Сифин през 657 г. Али приема съдебен арбитраж в спора за халифската титла с Муавия, те се отричат от него и го обявяват за „неверник“, тъй като според тях „само Бог има право да отсъжда“.

Крайните религиозно-политически възгледи на хариджитите ги отдалечават от двете основни направления в исляма – сунити и шиити. Според тях длъжността на халифа е изборна и може да се заеме от всеки благочестив мюсюлманин, независимо от неговия произход. Освен това халифът притежава само изпълнителна власт, докато съдебната и законодателната са в ръцете на „съвета“ (шура), а ако халифът не управлява справедливо или извърши сериозен грях, то мюсюлманите имат не само правото, но и задължението, да го свалят от власт. Във връзка с това учение в течение на векове хариджитите практикуват политически убийства на своите противници (напр. през 661 г. по време на молитва е убит Али) и вдигат поредица от въстания срещу халифата.

Известни като „пуританите“ на исляма, хариджитите отделят важно място в своята религиозна доктрина на проблема за греха. Според учението акида мюсюлманин, извършил сериозно прегрешение, се приравнява към неверниците, тъй като грехът е равносилен на апостаза и се наказва с остракизъм или смърт. Хариджитите признават Корана като източник на фикха, но отхвърлят хадисите и решенията, основаващи се на консенсус. Днес последователите на хариджитската правна школа ибадити („умерени“ хариджии) представляват преобладаващата част на населението в Оман.

От края на XIX в. и до днес протича процес на адаптация на религиозно-философските и правни норми на исляма към новите исторически условия, белязани от ускорен технически прогрес, навлизане на нови технологии и средства за информация не само в икономиката, но и в ежедневието на хората в глобален мащаб. Този процес, който понякога се определя като „мюсюлманска реформация“, засяга както въпроси на догматиката, така и религиозната мотивация на различни аспекти на светския живот, като например функционирането на банковата система в мюсюлманските страни. Но докато в края на XIX и началото на XX в. ислямските реформатори смятат, че религията трябва да бъде реформирана, за да могат да бъдат възприети технологичните постижения на Запада, а традиционалистите са против всякакви нововъведения от „западен тип“, тъй като те са в разрез с традиционните ислямски ценности, то от втората половина на XX в. се търсят пътища за съчетаване на технологичните постижения с религиозния морал и ислямския начин на живот. Предлагат се различни концепции за „ислямско управление“, „ислямска икономика“, „ислямска държава” и т.н., които се основават на приложението в съвременните условия на традиционния ислямски модел на политическа организация на обществото, съчетаващ светската и религиозната власт, който включва принципа на справедливо разпределение на приходите, регулиране на икономиката в съответствие с предписанията на шариата и т.н., като се отчита спецификата на развитие на всяка страна.

Съществуват и различни концепции и относно религиозната реформа, които са представени най-общо от две течения. Представителите на „модерния ислям“ призовават към изчистване на религиозната вяра и практика от всички „нововедения“ и завръщане към първоначалната форма на исляма, практикуван от Пророка Мохамед и са привърженици на тезата за „буквално и оригинално“ тълкуване на основните източници на религията – Корана и суната на Пророка. Техните възгледи се опират на учението на ханбалитския правовед Ибн Таймия (п. 1328 г.), уахабизма, лансиран през XVIII в. от управляващата династия в Саудитска Арабия, салафизма (от салафа, първите три поколения мюсюлмани) от XIX в. и фундаментализма от първите десетилетия на XX в. В съвременността съществува тенденция към обединение на ултраортодоксалните течения в исляма под названието „салафизъм“, както и към радикализиране не само по отношение на „корумпиращото влияние на западната култура“, но и срещу местните мюсюлмански традиции, особено почитането на мюсюлмански светци и техните гробници, оценявано като „идолопоклонничество“. Следването на примера на първото поколение мюсюлмани дава основание на салафитите да отричат или да не следват четирите традиционни сунитски религиозно-правни школи. Радикалните им възгледи са подложени на критика от мюсюлманските учени-традиционалисти, които ги сравняват с хариджитите от VII в., които се отклоняват от двете основни течения в исляма – сунизма и шиизма.

Друг път за религиозна реформа предлагат представителите на либералния ислям, които се опитват да съгласуват религиозните традиции със съвременните норми на светско управление и човешките права. Според тях съществуват различни възможности за прочит и тълкуване на свещените източници на исляма (включително алегорично) и предлагат да се възстанови иджтихад, т.е. използването на „независимо съждение“. Някои от тях също се обявяват за завръщане към принципите, следвани от ранната мюсюлманска умма, като се основават на етичните и плуралистични послания на Корана, докато крайните либерали смятат, че Божественото откровението се съдържа само в смисъла на Корана, предаден с думите на Мохамед в конкретна историческа епоха и контекст.

• Женско отделение на джамия, Пловдив, 2016, сн. Е. Троева Женско отделение на джамия, Пловдив, 2016, сн. Е. Троева
• Джамия, Карнобат, 2014 г., сн. Е. Троев Джамия, Карнобат, 2014 г., сн. Е. Троев
• Джамия - интериор, Триград, 2013, сн. Е. Троева Джамия - интериор, Триград, 2013, сн. Е. Троева
• Джамия - интериор, Хасково, 2017, сн. Е. Троева Джамия - интериор, Хасково, 2017, сн. Е. Троева
•  

Литература

Евстатиев, С. Религия и политика в арабския свят. София: Изток – Запад, 2012.

Momen, M. An Introduction to Shi’i Islam: The History and Doctrines of Twelver Shi’ism. London: Yale University Press, 1987.

Schimmel, A.-M. Deciphering the Signs of God: A Phenomenological Approach to Islam. Albany, NY: University of New York Press, 1994.

Turner, C. Islam: the Basics. London: Routledge, 2006.

Walker, B. Foundations of Islam: The Making of a World Faith. London: Peter Owen Publishers, 1998.