Съвременната общност на татарите в България включва потомци на кримските татари, които напускат Кримския полуостров на няколко изселнически вълни в периода XV-XIX в., най-вече след Кримската война 1853-1856 г. между Руската и Османската империя. Те се заселват предимно в района на Добруджа, както и в Северна България. Според резултатите от проведени етноложки проучвания в периода между 2002 и 2009 г., може да се предположи, че числеността им е около 4000 души.

Названието къзълбаши (от тур. kızıl ‘червен’ и baş ‘глава’) се появило около средата на ХV в., когато последователите на ордена сефевия започнали да носят шапки с ярко червен цвят. Макар тази практика скоро да била изоставена, названието останало и се използвало както за тях, така и за привържениците на други крайни учения като хуруфизма и бабаизма, които възникнали и се разпространили през ХIII-ХV в. на териториите между Каспийско и Средиземно море, споделяйки няколко отличителни характеристики: вяра в Божието проявление в лицето на избрани хора; силно изразени месиански очаквания; почит към Али ибн Абу Талиб, зет на пророка Мохамед, и неговите потомци; пренебрежение към религиозния закон и стремеж към единение с Бога по тайнствен път.

По отношение на своята численост, ромите са една от многобройните етнически общности, които, според последното преброяване на населението през 2011 г., наброяват 325 343 души. Освен „роми”, което е официално прието название за тях, широко се използва и названието „цигани” както на ежедневно ниво, така и в печатни издания, медии, академична литература. Широко известно е, че циганите имат индийски произход. Те се заселват по българските земи през османския период през XIV-XIX век, но има и по-ранни преселвания. Последните групи пристигат у нас от Влашко и Молдова в края на XIX век и началото на XX век, сред които са рударите и калдарашите.

Проведената църковно-каноничната реформа на патриарх Никон (1605-1681 г.) в Русия през 1653-1656 г. не получава одобрението и признанието на част от поданиците и духовниците, които биват отлъчени от Църквата. По-късно, при управлението на Петър І (1682/цар – 1721/император – 1725 г.), което се свързва с европеизация и провеждането на светски реформи, привържениците на старата вяра са подложени на гонения и изселване от родните им места. Те намират убежище в гранични селища, както и извън границите на страната. Оттук нататък разселването им в различни части на света води до оформянето им в диаспорична общност със свое специфично развитие.

Турската етническа общност в България е обект на многогодишни изследвания от страна на български и чужди изследователи. Произходът и политиката спрямо тях, както и изселванията им от страната привличат широко научно и обществено внимание. Най-разпространени са схващанията, че съвременните турци са потомци на анадолски и малоазийски турци, заселили се тук през Османския период. След 1878 г. до 1989 г. в резултат на целенасочената политика спрямо турците над 1 милион души от България се преселват на няколко вълни към съседна Турция.