Представите за змея са добре застъпени в българската народна митология. Той е познат с названията змев, аджер, аждраха, шаркан. Определението за него е „огнен змей”. Произходът му се извежда от голям смок или от шаран, невидяни от човек 100 години, или от смок, доживял 40 години. Змия може да се превърне в змей и ако изяде себеподобно – „змията доде не погълне друга змия, змей не става”.

В различните части на страната са разпространени различни названия за вампира: вапир, врапир, вопер в З. България; упир в Добруджа; лемптир, лепир, литер в Средна Стара планина, Търновско, Горнооряховско; пльтеник в Северозападна и Североизточна България; бродник в Русенско; вещяр в Плевенско; тенец в Северозападна България; ycmpeл в Странджа; дракус в Родопите; опачина в Девинско; топяк в Югозападна България, областта Чеч; самодив в Сакар и някои части в Добруджа и др.

В различни части на страната са познати под разни названия: нави, навье, навляци, еврейчета, свирци, шумници, и др.

Според народните представи навите са злосторни същества, които произлизат от душите на некръстени, мъртвородени, неправомерно заченати и впоследствие умъртвени деца. Такива деца, нестанали част от общността, се смятат за нечисти и се превръщат в демони. Те се явяват като пилета без перушина, които летят и писукат или свирят нощем, търсейки родилки и малки деца. Особено опасни за тях е периодът до 40ия ден след раждането. Спускат се през комините на домовете със спяща родилка и бебе и изпиват кръвта им. Ако майката и детето пък чуят писъка им, навясват – получават треска и бълнуват, дори могат да обезумеят и да умрат. Освен това могат да отнемат млякото на родилката или съня на новороденото.

В различните части на страната са разпространени различни названия за стопана: стопан, сайбия, наместник, стихя, домакин, дедо, домошар, чувар и др.

В народните вярвания всяко място – къща, нива, село, извор и т.н. – има свой стопан. Особено устойчиви са представите за стопан на къщата – дух покровител на дома, неговите обитатели, имота и добитъка. Ако вампирът е душата на мъртвец, недостигнала до отвъдния свят, поради неспазена погребална обредност или грешен живот, и останала на земята като зъл демон, то стопанът е неговата протвоположност – той олицетворява душата на починал виден и праведен прародител, който пази семейството от беди.

В различните части на страната са разпространени различни названия за вампира: караконджо, караконджул, караконджер в Разложко, канканджур в Странджанско, каракон и каракончо в Плевенско, Ловешко, Троянско, кандзо в Дупнишко, поганчета, буганци в Родопите, Пирин.

Във вярванията на българите съществуват множество представи за облика на караконджула: според едни, той е едноок и еднокрак мъж с голяма глава с рога и космато тяло с опашка, носещ дарак на гърба си; според други представи, притежава способността да се превъплъщава в различни животни – куче, котка, вълк, теле, яре. Широко разпространено е вярването, че караконджулът е полу-кон, полу-човек, като в Северна България се среща поверието, че излиза през Тодоровата неделя.

В различните части на страната орисниците са познати под различни названия: орисници, реченици, суденици, наречници, наръчници.

В народните вярвания представата за митични същества, които предопределят съдбата на човека при раждането му, е широко разпространена. Орисниците най-често са описвани като 3 жени (сестри), които живеят накрай света. Единствено в представите на преселниците от Тракия и Мала Азия, както и в някои части на Странджа, наръчниците са в образа на мъже.

Названието джин е заемка през тур. cin от араб. ginni ‘невидим демон’. Вярванията за този арабски дух на пустинята се разпространяват на Балканите след османското завоевание на полуострова. Според исляма джиновете са една от трите категории разумни същества, сътворени от Аллах (другите две са ангелите и хората). В Корана те са описани като създадени от бездимен огън, с въздушни или огнени тела и променящ се облик.

Според Корана злото в света се дължи на действията на дявола, който е враг на Аллах. В свещената книга на мюсюлманите шейтанът се наименова Иблис. Това название се извежда от гръцката дума диаболис, докато понятието шейтан произлиза от библейското название на дявола сатана. Общомюсюлманската представа за Иблис като враг на човешкия род е позната и на българските мюсюлмани. Tе наричат шейтана и с наименованията враг и дявол.

В българския език думата „екстрасенс” е чуждица, чийто буквален превод е „свръхсетивен човек”, т.е. човек, който в по-голяма степен от останалите е развил финото съответствие на едно или няколко от петте си сетива. Такъв човек може да вижда или чува миризми, да усеща докосвания или да възприема информация, която за останалите хора остава недостъпна. Друго определение описва екстрасенса като човек, който благодарение на силното си биополе и на свръхестествените си възможности може да лекува, да влияе на психиката на другите и да предсказва бъдещето. Поради това екстрасенсите са наричани още и „биоенерголечители“ или „биоенерготерапевти“. Често лечителските способности у тези хора се отключват след инцидент, екстремно събитие, „пътуване“ до отвъдното (клинична смърт), както и след самоизлекуване от тежко заболяване или пък във връзка с вроден или придобит физически недъг. Не е изключение развилият паранормални способности да твърди също така, че се е срещал с извънземни. Изследванията показват, че екстрасенсите са главно жени, а повече мъже се срещат сред чакръкчиите и радиестезистите.